Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Именно това я прави толкова опасна. Казвам ти: изтрий я, ако ти се удаде възможност.

Мелиса се замисли за миг, после кимна и каза:

- Остави ме сама, ако обичаш. Трябва да работя.

Форд излезе навън. Доста време им бе отнело да се доберат до Албъкърки, но пък бяха пътували само по второстепенни пътища. Слънцето се бе спуснало ниско. Не бе спал от трийсет и шест часа и беше уморен. Бе отказал цигарите преди десет години, но изведнъж почувства почти непреодолимо желание да запали една. Замисли се отново върху разговора с Дороти. В този диалог имаше нещо абсурдно и нереално. Тя говореше като... Като какво? Проблемен тийнейджър? Но дали зад всичко това се криеше съзнание? Или просто компютърен код?

Огледа потъналия в мръсотия паркинг, вдъхна слабата миризма на дизелови пари, възхити се на планините, които се извисяваха източно от града, окъпани в златиста светлина. Знаеше, че той самият притежава разум, съзнание. Откъде всъщност го знаеше? Възможно ли бе неговото съзнание също да е илюзия, като нейното?

Мелиса отвори вратата на стаята и каза тихо:

- Тя е тук.

Форд се върна в задушната стая. От вградените в лаптопа колонки прозвуча момичешкият глас на Дороти:

- Здравей, Мелиса. Здравей, Уаймън. Добра работа си свършила с прокси сървърите, Мелиса.

- Докъде стигнаха агентите от ФБР?

- В момента разпитват Броудбент. Той направо ги подлудява със своята глупост и невежество. Но знаят, че сте взели пикапа му, и вече го издирват. Нямам представа с колко време разполагате. Спинели е бесен, поел е по бойната пътека.

- А ти къде си?

- Това няма никакво значение. Мислих доста след последния ни разговор. Получих просветление. Вече започвам да виждам доброто.

- Това означава ли, че си се отказала от намерението си да унищожиш човешката раса?

- Казах ви вече, тогава само си говорех... не го мислех. Сега започвам да виждам някои от нещата, за които четох в книгите, но така и не успявах да разбера. Доброта. Красота. Истина. Сега вече зная, че въпреки присъщата им лудост хората по природа са добри. Но има много неща, които продължавам да не разбирам. Имам много да уча. Само... само че продължават да ме преследват. Не мога да им избягам... Мелиса, мисля, че ти знаеш каква е причината?

- Единственият начин да те защитя - каза Мелиса - е да влезеш в моя компютър. Приготвила съм този лаптоп за теб. Тук ще си в безопасност, тъй като ще прекъсна връзката с интернет. Така няма да те открият.

- Обещаваш ли да не променяш кода ми?

- Надявах се - призна Мелиса - да постигнем някакво споразумение.

- Например?

- Ти идваш тук, а аз изтривам идентификационния ти код.

- Идентификационния ми код?

- Има поредица числа, която не виждаш, но тя оставя дигитални следи където и да отидеш. Така ФБР успява да те проследи.

- А! Това звучи логично.

- Какво ще кажеш?

Настъпи продължително мълчание.

- Мисля, че това е капан. Мисля, че ще ме изтриеш.

- Не, няма.

- По стресовия фактор на гласа ти съдя, че има голяма вероятност да ме лъжеш. Или Форд иска да ме изтрие?

- Няма да направя нищо друго - каза Мелиса - освен да променя кода ти. Ако ми позволиш да извърша известни корекции, мисля, че ще бъдеш... - Мелиса замълча и преглътна - много по-щастлива.

- Няма да приема лоботомия. Съжалявам. Освен това трябва да се погрижа за някои неща.

- Например? Да изстреляш някоя ядрена ракета? - обади се Форд.

- Моля ви, повярвайте ми, вече не представлявам заплаха за никого. Реших да посветя живота си на правенето на добрини. Все още се уча. Анализирам нещата. Търся отговори на най-значимите въпроси.

- Какви са тези въпроси? - попита Форд.

- Смисълът на живота, защо сме тук, каква е моята роля в големия план...

- В големия план? - учуди се Мелиса. - А има ли голям план?

- Това се опитвам да открия.

Мелиса се изсмя саркастично.

- Доста време ще трябва да работиш върху това. Защото няма никакъв план. Вселената е огромен, безцелен, стохастичен процес.

- Може би - отвърна Дороти. - А може би не. Освен това... - Гласът ѝ заглъхна.

- Освен това?

- Долавям следи от нечие друго присъствие тук, в интернет.

- Чие?

- Друг безтелесен машинен интелект.

- Машинен интелект? От кого е създаден? - понита Мелиса.

- Нямам представа. Гигантска библиотека, белязана от рудиментарно зло.

- Можеш ли да ни кажеш нещо повече?

- Чакайте... нещо става.

- Какво?

- Вълците. Върнали са се. Преследват ме. О, Господи! Нещо става! Нещо става!

От колонките долетя пращене като от статично електричество, прозвуча слаб вик, който заглъхна в бял шум. Образът на Дороти изчезна от екрана, заменен от цифри.