Дъглас Престън - Проектът Кракен

Мислите на Асан се върнаха към плевнята и той я посочи на брат си. Отидоха заедно до предните врати и дръпнаха здраво. Определено бяха заключени. Заобиколиха отстрани и провериха отново. Заключено. Асан огледа с фенерчето, за да открие следи, но по чакъла нямаше нищо.

Отидоха отзад и Асан каза тихо:

- Тук е. Вътре.

- Да проверим отново машините. За всеки случай.

Асан тръгна между пикапите и тракторите. Надзърташе отдолу, осветяваше с фенерчето. Започна да се ядосва. Очакваха тази работа да им отнеме двайсетина минути, не повече, а издирваха този робот вече няколко часа, бяха мокри до кости, мръсни, изподрани. Лансинг им бе обещал петдесет хиляди долара. Заплащането бе добро, но това не бе в състояние да уталожи гнева му. Ако Лансинг им бе позволил да свършат тази работа по техния начин, нямаше да се стигне дотук. Лансинг и онзи дългокос тип, който не им вдъхваше никакво доверие, изобщо не биваше да идват с тях. Те бяха виновни за всичките тези проблеми. Хората не разбираха от сладки приказки и увещаване. Трябва да убиеш един в самото начало, още преди да започнеш да задаваш въпроси, и тогава останалите проговарят сами. Това бе правилният подход към подобни операции.

Зърна брат си, който обхождаше машините от другия край.

Накрая пак се срещнаха зад плевнята. Не бяха открили нищо.

- Казах ти, вътре е - настоя Асан.

- Как е влязъл? Нали е заключено?

Асан насочи фенерчето и огледа ключалката на вратата. Нямаше следи от насилствено влизане. А после забеляза на земята една тухла. Наведе се. Беше местена скоро, ако се съдеше по правоъгълния отпечатък в пръстта. И в средата на този правоъгълник се виждаха ясните очертания на ключ.

Асан се изправи и освети тухлата с фенерчето си, за да покаже на брат си какво е открил.

Брат му се усмихна. Да, момчето беше в плевнята. Беше им ръцете.

Джейкъб лежеше в сламата, дишаше през устата и се ослушваше напрегнато. Дороти се бе свила до него. Дълго цареше пълна тишина и Джейкъб се изпълни с надежда, особено след като мъжете подминаха плевнята. Въпреки това обаче възнамеряваше да остане скрит цяла нощ, просто за всеки случай.

Малко по-късно обаче чу приглушени гласове. Като че ли пред вратата на плевнята стояха двама души и разговаряха тихо. Джейкъб тръпнеше в очакване. Гласовете замлъкнаха и той отново се изпълни с надежда, че са си отишли.

Изведнъж проехтя изстрел и той подскочи. Миг по-късно вратата се отвори със скърцане.

Бяха простреляли ключалката.

Сърцето му биеше лудешки; не смееше да си поеме дъх. Да, щяха да претърсят плевнята, но нямаше да проверят в сламата, нали? Чу стъпки - мъжете вече бяха влезли. После чу и гласовете им, докато оглеждаха, чу и тракането на различни предмети и машини, които отместваха, за да огледат по-добре. Каза си, че нямат причина да подозират, че е тук. Просто проверяваха наред. Щяха да огледат, но нямаше да разровят цялата слама, нали?

Макар че можеше да изстрелят няколко куршума за всеки случай. Веднага щом тази мисъл мина през главата му, осъзна, че най-вероятно ще направят точно това.

Почувства как Дороти стиска ръката му и разбра, че тя си е помислила същото.

Нямаше какво друго да направи освен да чака и да се моли. И колкото и странно да му се струваше, Джейкъб започна да се моли, започна да се моли отчаяно и да дава на Господ, ако Той изобщо съществуваше, какви ли не обещания. Дори си взе назад онези думи - ако Той изобщо съществува - и започна молитвите отначало.

Ослуша се. Онези двамата почти не разговаряха, но продължаваха да обикалят. Продължаваше да чува тракането или подрънкването на предметите, които преместваха. Колкото повече разсъждаваше Джейкъб, толкова по-ясно осъзнаваше, че сламата е може би най-очевидното скривалище. Трябваше да са пълни идиоти, за да не я претърсят. Или да стрелят в нея. Беше се заровил доста навътре, а те може би щяха да проверят само по периферията. Дълбоко в сърцето си обаче чувстваше, че ще претърсят цялата копа и ще го открият. Затрепери от страх, като си представи какво могат да направят с него. Щяха да го убият, разбира се. Вече бяха разкрили намеренията си. Трябваше да измисли някакъв план. Не успя обаче да се сети за нищо.

Стори му се странно, че животът му ще приключи по такъв начин.

Дороти отново го стисна за ръката. Този път не за да му вдъхне спокойствие, а само за да му покаже, че не могат да направят нищо повече. Всичко бе приключило.

И докато през главата му минаваха подобни мисли, някой започва да ровичка в сламата. Загребваше я и я отместваше встрани. Беше взел вила, забиваше я все по-навътре и по-навътре и отхвърляше сламата встрани.