Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Какво правиш? - прошепна Джейкъб.

- Свалям звуковата карта. Там има и високоговорител. Когато приключа, няма да мога да говоря. Две почуквания означават да, едно - не. - Потършува още малко, използва отвертката и свали ловко главата си. В първия момент Джейкъб се стресна. Дороти остави главата на земята пред себе си и свали един пластмасов панел. Момчето се чудеше как може да вижда със свалена глава, но после забеляза, че тя действа, водена сякаш от някакво шесто чувство - всъщност по-скоро май опипваше с пръсти. След като свали капака, бръкна вътре и с едно рязко движение измъкна малка платка с чипове и миниатюрен високоговорител. Върна главата си на място: едно бързо ловко завъртане, щрак - и готово! После разглоби фенерчето, извади крушката и рефлектора и разкачи жиците. С тяхна помощ свърза платката с фенерчето.

Джейкъб зърна лъч светлина и надзърна през отворената врата на сушилнята. Видя лъчите на две фенерчета в далечния край на редицата сушилни и чу приглушени гласове. Претърсваха сушилните една по една. Слава богу, че бяха започнали от другия край! Но пък така или иначе след няколко минути щяха да се доберат до него и Дороти.

Дороти взе платката, постави я внимателно на пода на сушилнята и я покри със сено. После включи фенерчето и потупа Джейкъб два пъти по ръката. Посочи към задната врата - явно искаше да се отправят натам.

Той я сграбчи и хукна към вратата. Изчака двамата мъже да влязат в една от по-отдалечените сушилни, излезе навън и затича към гората. Рекичката минаваше на стотина метра от тях, скрита сред дърветата. В мига, в който стигна до тях, откъм сушилнята, която току-що бяха напуснали, долетя детски плач. На момче, което хлипаше.

Тръпки го побиха, когато осъзна, че това е неговият глас. Явно Дороти бе решила да отклони вниманието на преследвачите им.

Джейкъб излезе на пътеката, която минаваше отвъд рекичката, и се затича по нея с всички сили. Скоро обаче тичането му премина в куцукане. Опита се да не обръща внимание на болката в крака, към която се бе присъединило и неприятното парене от копривата. Разсадникът се намираше на седемстотин-осемстотин метра надолу по течението. Успееха ли да стигнат там, щяха да са в безопасност. Молеше се на Господ да не са скрили ключа за плевнята на друго място.

Пътеката бе озарена от лунна светлина. Дороти мълчеше.

Отчаяният плач зад гърба му премина в писък, прекъснат от пукота на изстрели. После прозвуча един последен писък.

Бързо щяха да открият, че са измамени. И какво щяха да направят? Искаше да попита Дороти, но тя не можеше да говори. Сякаш прочел мислите му, роботът го стисна за рамото - жест, който трябваше да му вдъхне повече вяра.

След три-четири минути тичане сред дърветата пред погледа на Джейкъб изникна белият силует на оранжерията. Почти бяха стигнали. Намираха се някъде зад първата редица оранжерии в разсадника. Те бяха строени в три редици, заобиколени от обширна поляна с мокра от дъжда трева, и той ги приближаваше откъм задния им край, обрасъл с високи плевели. Сигурно беше по-лесно да тича през оранжериите, отколкото покрай тях или между тях.

Спря пред оградата от бодлива тел, която заобикаляше разсадника. Със Съли я бяха прескачали много пъти. Джейкъб се хвана за най-близкия кол, качи се по него като по стълба, поставяйки краката си върху бодливата тел от двете му страни, прехвърли се от другата страна, като внимаваше да не се закачи за телта, и скочи долу. Направи всичко това с увисналата на врата му Дороти.

Изохка от болка, вдиша дълбоко и закуца към задната врата на първата оранжерия. Натисна дръжката. Заключено. Но пък рамката на вратата бе направена от алуминий и пластмаса, затова бе достатъчно да я ритне, за да се отвори. Вътре го посрещнаха строени в редици разсади за цветя, храсти и дървета. Той закуцука към другия край на оранжерията.

Тъкмо стигна другата врата, когато зад гърба му прогърмяха изстрели. Чу куршумите да се забиват в стъклото и от стените на оранжерията се посипа дъжд от стъкълца. Последваха нови изстрели и този път парченцата стъкло се посипаха върху главата му.

Прелетя през вратата и влезе в следващата оранжерия. Кракът го болеше толкова силно, че вече не можеше да тича. Стигнеше ли до плевнята, щеше да е в безопасност. Чу мъжете да блъскат вратата зад гърба му, след което стреляха пак. Някои куршуми прелетяха толкова близо, че парченца стъкло порязаха лицето му.

Отвъд последната врата започваше широк участък, покрит с чакъл. В другия му край се издигаше плевнята, а до нея - още оранжерии, плюс паркирани в редица пикапи и селскостопански машини.