Дъглас Престън - Проектът Кракен

Спря за миг, после каза със силен акцент:

- Ей, момче, излез!

Джейкъб мълчеше.

- Зная, че си тук. Излез.

Отново мълчание.

- Ще стрелям в сламата, ако не излезеш.

Джейкъб едва дишаше.

- Добре, стрелям. - Миг по-късно отекна силен пукот и Джейкъб почувства как през сламата минава нещо като вълна. Прозвуча втори изстрел, трети... Третият куршум мина на косъм от крака му. Джейкъб едва сподави писъка си.

Друг човек каза няколко резки думи на непознатия език и стрелбата спря.

Беше ли ранен? Май не. Истинско чудо! И трите изстрела го бяха пропуснали. Заповтаря бързо наум някакъв миш-маш от молитви и благодарности, макар да не можеше да си поеме дъх от ужас.

- Добре, момче, след като не излизаш, ще дойда да те измъкна.

Целият трепереше. Не можеше да повярва, че това се случва с него. Дали нямаше начин да ги разубеди? Защо да убиват едно дете? Та той беше само на четиринайсет. Не представляваше заплаха за никого. Нямаше да го застрелят веднага, нали? Щяха да видят, че е добро момче, и нямаше да го убият. Щеше да успее да ги разубеди.

Този път не последва окуражително стискане на ръката от страна на Дороти. Но той усети как роботът лекичко помръдва. Какво ли си мислеше тя?

Онзи продължаваше да загребва с вилата... и Джейкъб изведнъж видя ослепителен лъч светлина. Фенерче. А до фенерчето черно дуло, което сякаш го гледаше право в очите. Не видя нищо друго. Пистолетът се приближи още малко и Джейкъб зърна зад него блясъка в очите на мъжа. Видя и пръста около спусъка.

Седна и закри лицето си с ръка, сякаш за да се защити.

- Не! Моля ви, недейте! Аз съм дете!

Пръстът се присви около спусъка, очите на мъжа проблеснаха. Щяха да го убият веднага.

Дороти обаче изскочи изневиделица от сеното и се хвърли към лицето на мъжа. Той изкрещя и стреля, докато падаше, но не улучи. Дороти прескочи падналото му тяло и продължи да тича, докато мъжът се опитваше да се изправи. Втурна се след нея, изпусна фенерчето и се опита да я сграбчи. На светлината на фенерчето Джейкъб видя, че Дороти тича към отсрещната стена на плевнята, където имаше голямо електрическо табло с няколко шалтера.

Мъжът хукна подире ѝ, но Дороти отново успя да му избяга. После спря точно пред таблото и се обърна, сякаш чакаше мъжът да я хване. И тъкмо когато той протегна ръце, за да я сграбчи, пъхна щипките на едната си ръка в контакта. Последва експлозия, придружена от фойерверк от искри. Мъжът изкрещя от болка, когато токовият удар го отхвърли назад. Ръцете и косата му горяха. Той се олюля и замаха с ръце, но така само разпространи огъня и върху дрехите си. Не спираше да пищи.

Смаяният Джейкъб погледна към мястото, където допреди миг бе стояла Дороти. От нея не бе останало почти нищо - само две горящи парчета пластмаса. Всички останали части или се бяха стопили, или се бяха превърнали в разкривени късчета метал. А там, където бяха паднали искрите, горяха миниатюрни огньове. Десетки. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пламъци. Мъжът продължаваше да се мята в агония, в резултат на което подпали нови огньове. Гледката бе чудовищна. Убиецът пляскаше с ръце горящото си тяло, мяташе се, но пламъците продължаваха да го поглъщат и той се превърна в човешки факел. Крещеше от ужас.

Пламъците се разпростираха из цялата плевня.

Джейкъб прескочи обхванатия от пламъци мъж и се втурна през огнената стена. Косата му запука, но той успя да се измъкне невредим и изскочи през отворената врата. Зад него долетя крясък на същия непознат език и Джейкъб спря и се обърна. Видя втория мъж да тича към него и да стреля.

Джейкъб затръшна вратата, извади ключа от джоба си и едва тогава видя, че ключалката е простреляна. Видя до стената ръчнД количка, изтика я пред вратата и я залости с нея.

Мъжът заблъска отвътре, закрещя, замоли се на чужд език. После стреля и навън полетяха тресчици. Джейкъб отстъпи назад, извън обсега на стрелбата. Прозвучаха нови изстрели и през вратата минаха още куршуми. Отчаяното блъскане разтърси количката, но тя издържа. Джейкъб чуваше тътена на огъня в сградата, видя и оранжевите пламъци, които озаряваха разположените високо прозорци. Иззад залостената врата долетяха пронизителни писъци. През дупката за патрона на вратата се провряха два пръста, заопипваха, задраскаха, търсеха начин да отворят. Между пръстите се стрелна огнено езиче и те изчезнаха обратно вътре. Писъкът премина в друг звук, наподобяващ ръмжене на диво животно, последван от сподавено кашляне. После настъпи тишина. Миг по-късно през дупката във вратата изскочи огнен език и цялата врата избухна в пламъци.