Дъглас Престън - Проектът Кракен

Джейкъб побягна, обзет от ужас. Чу пукот на стъкло и се обърна. Прозорците в горната част на плевнята се пръскаха от горещина, пукотът беше като артилерийска канонада и през отворите изригнаха буйни пламъци.

Последва втора, по-мощна експлозия и покривът на плевнята рухна, а мястото му мигом бе заето от огнена гъба, която запрати топка от пламъци към небето и освети всичко по-ярко от ден. Джейкъб заслони лицето си с ръка. Вече цялата плевня гореше, пламъците бушуваха с рев като на ракетен двигател, а към висините се устреми същинско торнадо от искри.

Джейкъб побягна от страховитата жега и се скри зад един пикап. Умът му сякаш бе спрял да функционира.

Нямаше представа колко дълго е останал свит там, но сградата продължаваше да гори, а после - най-после - огънят започна да стихва и умът му излезе от вцепенението.

Джейкъб се разплака.

- Джейкъб?

Джейкъб се обърна. От мрака бе изникнал непознат мъж. Висок, с вратовръзка. Лицето му бе студено, сурово. В празните му, сякаш безжизнени очи танцуваха отразени пламъчета. Но още по-страшно гледаше дулото, насочено към Джейкъб.

Джейкъб го зяпна. Нищо не разбираше.

- Ще ми помогнете ли?

- Къде е роботът? - попита мъжът.

Джейкъб опита да се изправи.

- Не мърдай и отговаряй на въпросите ми.

- Там... вътре.

Вече нямаше „там... вътре". Имаше само един голям огнен стълб.

- Вътре? Изгоря ли?

Мъжът се прицели в челото му.

- Не! - извика Джейкъб. - Не, моля ви! Не ме убивайте! Аз съм дете!

И затвори очи.

Прозвуча изстрел и Джейкъб трепна. Но не почувства никаква болка и миг по-късно отвори очи.

Мъжът лежеше на земята. От мрака изскочиха още двама души - висок мъж и изцапана с кал руса жена. Жената се втурна към него, прегърна го и възкликна:

- Дороти мъртва ли е?

Джейкъб кимна и заплака. Жената също.

Плачът им донесе огромно облекчение.

Щорите бяха спуснати и болничната стая тънеше в сумрак. Джейкъб се поколеба на прага. Страхуваше се. Баща му като че ли бе потънал в мекия куп завивки и възглавници, скрит зад плетеница от маркучи и електроди.

А после Джейкъб видя лицето му. Изглеждаше добре. Повика го с едва доловимо помръдване на ръка и се усмихна.

- Влизай, партньоре.

- Здравей, тате. - Джейкъб се поколеба. Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да се пръсне, и той, победен от напиращите в него чувства, се втурна, прегърна баща си и захлипа.

- Спокойно - каза баща му, без да го изпуска от прегръдката си. - Ще се оправя. Извадих късмет.

Останаха прегърнати още няколко секунди, докато Джейкъб овладее сълзите си. Майка му, която стоеше зад него, му подаде кърпичка и той си избърса очите.

- Смело момче си ти - каза баща му. Гласът му бе тих и слаб. - Гордея се с теб.

Джейкъб си избърса носа и отново попи сълзите си.

- Казаха, че куршумът е минал на два сантиметра от сърцето.

- На по-малко - отвърна баща му с нещо като гордост. - Но ти си бил в много по-голяма опасност от мен.

- Но не ме раниха - каза Джейкъб. - Все повтарям това на онази психотерапевтка. Тя се държи с мен все едно съм прострелян двайсет пъти.

Баща му стисна дружески рамото му.

- Нямаш представа колко се гордея с теб. - Замълча, за да си поеме дъх, после продължи: - Джейкъб, има нещо странно в тази история. Крият нещо от мен. Не разбирам защо онези мъже искаха да вземат точно Чарли, при положение че в работилницата имаше поне десет робота, които по нищо не се отличаваха от него. После се появиха федералните агенти, военното разузнаване... да не говорим за онази програмистка от НАСА, която е застреляла онзи мъж. Никой не казва нито дума. Цялата тази работа е... доста загадъчна - каза той и погледна Джейкъб въпросително, сякаш той можеше да знае отговорите.

Джейкъб само вдигна рамене. Не бе казал за Дороти на никого освен на Уаймън Форд и Мелиса Шепърд, които го бяха спасили. Това бе тайна, която щеше да запази до края на живота си.

- Дан - намеси се майката на Джейкъб, - не мисля, че моментът е подходящ.

- Добре, добре. Как върви терапията ти, Джейкъб?

- Голяма тъпотия, както и преди.

- Важна е за теб. Не се отказвай. Преминал си през същински ад. Преживял си неща, които нито едно четиринайсетгодишно момче не бива да преживява. Трябва ти време, за да ги преодолееш. Сякаш не ти стигаха другите трудности и предизвикателства.

Джейкъб знаеше, че баща му има предвид опита за самоубийство. Може да изглеждаше странно, но след онази нощ с Дороти и последвалото ужасяващо преследване той бе осъзнал колко глупаво, колко егоистично, колко... идиотски е постъпил. Разбира се, че искаше да живее. Дороти му бе преподала - макар да не бе сигурен как или кога - безценен урок, а именно, че животът не е нещо, което можеш да захвърлиш току-така. Може би защото тя бе жертвала живота си заради него.