Дъглас Престън - Проектът Кракен

Джейкъб закуца през открития участък към плевнята и я заобиколи. Тук го скриваха и оранжериите, които са издигаха около нея. Спря. Не можеше да си поеме дъх от изтощение.

Отстрани на плевнята имаше малка врата. Преди доста време двамата със Съли бяха открили ключа под една тухла до вратата. Джейкъб спря и вдигна тухлата, като не забрави да отправи кратка молитва. Към кого? Нямаше представа. Ключът беше там. Пъхна го в ключалката, отключи, влезе и затвори вратата. Заключи колкото се може по-тихо.

Спря. Лунните лъчи проникваха през разположените високо в стената прозорци. Мястото изглеждаше така, както го помнеше. Отпред имаше няколко трактора и селскостопанско оборудване. Отзад бяха наредени бали слама, до тях имаше огромна купчина небалирана слама, в която със Съли обичаха да си играят.

Отвън долетя вик. Идваше отдалече. Отговори му друг, на същия непознат език. Джейкъб съжали, че не разбира какво си казват. Дали го бяха видели да влиза в плевнята? Нямаше от какво да се притеснява, ако бе успял да се промъкне незабелязано. Още повече че вратите бяха заключени. Никога нямаше да се сетят, че е тук, че трябва да претърсят плевнята. За да се подсигури допълнително, реши да се скрие в сламата и да изчака.

Божичко, колко му се искаше да разговаря с Дороти! Тя обаче - сякаш прочела отново мислите му - стисна рамото му, за да му вдъхне увереност. Освен това той можеше да разговаря с нея: трябваше само да зададе въпрос, на който тя да може да отговори с да или не .

- Смяташ ли, че трябва да се скрием в сламата?

Колебание, последвано от две почуквания.

Джейкъб тръгна към задната част на плевнята. Купчината слама бе огромна, висока поне три метра и широка шест. Това му подейства успокоително. Той клекна, залази и се мушна вътре, след което се постара да прикрие дупката. Продължи да се промъква навътре.

Спря. Беше горещо и в носа му влизаха прашинки. Цялото тяло го засърбя. Но пък бяха добре скрити.

- Мислиш ли, че мястото е добро? - попита той Дороти.

Тя се поколеба за миг, после почука два пъти.

Асан Макашов излезе от оранжерията и се огледа. Пред него се простираше широко открито пространство, окъпано от лунната светлина. Видя селскостопански машини, пикапи, плевня, още оранжерии. Момчето и роботът бяха изчезнали. Можеше да са се скрили навсякъде - под някой пикап, в плевнята, зад някой трактор.

Видя брат си да се появява на един осветен от луната участък на стотина метра от него, където черният път, който пресичаше долината, свършваше пред ограда от плетена стоманена мрежа. Не видя никъде къща. Това означаваше, че са сами в разсадника. Сами с момчето.

Знаеше, че са го хванали в капан. Хлапето ги бе забавило с онзи глас, но бързо бяха открили следите му във влажната трева. Бяха проследили дирите му до рекичката, после по пътеката. Бяха открили мястото, където бе прескочил оградата от бодлива тел, а после бяха тръгнали по стъпките му, които ги бяха отвели в оранжерията. Бяха го видели в оранжерията!

Момчето едва ли бе много умно, ако си въобразяваше, че може да се скрие от тях. Беше тук някъде. Трябваше само да претърсят мястото.

Асан беше ядосан на момчето - беше им създало прекалено много проблеми. И ги бавеше излишно.

Започнаха систематично да претърсват паркираните коли и машини, надничаха в тях, отваряха вратите, надзъртаха отдолу.

Огледаха района около плевнята. Джиргал се опита да отвори плъзгащите се врати отпред, но те бяха заключени. Заобиколиха сградата и провериха странич- ната врата, както и онази отзад. И те бяха заключени.

Претърсиха и по-малките оранжерии. Нищо.

Оставаше им само още едно място - продълговатата ниска постройка в задната част. Джиргал посочи с жестове, че трябва да я претърсят едновременно, като тръгнат от двата ѝ края и се срещнат по средата.

Влязоха. Вътре имаше десетина трактора и ремаркета. Братята провериха щателно всяка машина и се срещнаха по средата.

Отново нищо.

Асан не се сдържа и изруга. Целият бе мокър, изподраскан, екипът му за джогинг бе станал на парцали, беше се одрал на някакъв клон и по скулата му се стичаше кръв. Нямаше търпение да застреля проклетото хлапе, което бе виновно за това отвратително преследване. Нямаше търпение да види как кръвта му изтича, да види вътрешностите му разпилени на земята. Знаеше, че тогава ще се почувства по-добре.

Двамата братя излязоха и огледаха навсякъде за втори път, да не би случайно да са пропуснали някое скривалище. Не откриха нищо.