Дъглас Престън - Проектът Кракен

После се обърна към дългокосия мъж.

- Полицията ще пристигне след пет минути. Искам да ми кажеш какво става преди ченгетата да дойдат. Колко хора са замесени, кои са, къде са отишли...

Мъжът - трепереше от страх - не каза нито дума.

- Говори - заплаши го Форд - или ще ти се случи нещо много неприятно.

Мъжът продължаваше да мълчи.

- Къде е момчето? Джейкъб?

Мълчание.

Мелиса се намеси:

- Не го правиш както трябва. - Пристъпи напред и срита мъжа с всички сили в слабините. Той се присви и зави от болка, а тя скочи върху него и натика в устата му цевта на пистолета. Пъхна я толкова навътре, че мъжът започна да се дави.

- Говори или ще умреш! Броя до три. Едно...

Мъжът издаде някакъв нечленоразделен звук.

- Две...

Последваха нови нечленоразделни звуци, по-трескави и по-отчаяни. Очите на мъжа се подбелиха, ръката му заудря по пода.

- Три! - каза Мелиса, извади пистолета и стреля покрай главата му. Куршумът отнесе част от ухото му. После тя го възседна и насочи пистолета към челото му. - Говори!

- Ще говоря! О, Господи! Не ме убивайте!

Мелиса бе успяла за секунди да превърне този мъж в плачещо и пелтечещо подобие на човек, обзето от неподправен ужас. Форд бе впечатлен.

- Момчето... - задъхано каза мъжът, - момчето взе робота и избяга.

- Кой го преследва? - попита Форд.

- Двама наемни убийци. Професионалисти. Киргизци. И Лансинг. Шефът ми. Моля ви... моля ви, не ме убивайте...

- Кога тръгнаха? - продължи Форд.

- Преди петнайсет минути.

- С какво са въоръжени?

- Наемниците имат пистолети. Със заглушители. Лансинг е с револвер.

- Кой си ти?

- Моро. Ерик Моро. Аз съм компютърен специалист.

В далечината прозвучаха още изстрели.

- Какво искат? Казвай веднага!

- Искат... искат робота.

- А момчето? Какво ще правят с момчето?

- Ще го убият.

Форд погледна Мелиса и каза:

- Ще тръгна след тях. Ти остани тук.

- Ще дойда с теб.

- А кой ще го пази тоя? - попита Форд.

- Аз - обади се жената, която бяха освободили. - Дайте ми единия пистолет.

- Знаете ли как да боравите с него?

- Да.

Форд ѝ подаде двайсет и два калибровия. Вече чуваше полицейските сирени в далечината. Щеше да е истинска катастрофа, ако полицаите и агентите на ФБР го завареха тук. Знаеше какво ще се случи. Щяха да решат, че ситуацията е прекалено сериозна и трябва да бъде обсъдена внимателно, щяха да се обърнат за разрешение към шефовете си и да поискат подкрепа от хеликоптери и командоси. Щяха да отведат двамата с Мелиса в полицейското управление. А момчето вече щеше да е мъртво.

- Трябва да спасим момчето.

Форд излетя през задната врата. Мелиса хукна след него. Затичаха нагоре по склона и когато се озоваха на билото, се огледаха. На осемстотин метра от тях се простираше потънала в мрак долина - но между дърветата проблясваха лъчи на фенерчета. След миг проблеснаха и четири пламъчета, свидетелстващи за стрелба, и миг по-късно прозвучаха четири изстрела.

Отекна детски вик.

Джейкъб продължаваше да тича сред дърветата.

- Наляво! - прошепна Дороти.

Джейкъб зави наляво, проправи си път сред някакви високи бурени и се озова в сянката на дълга тухлена стена. Там, спомняше си той, започваха руините на старите сушилни. Хукна покрай стената, като се придържаше в сенките. Отпред имаше един ров, двамата със Съли често го бяха прескачали. Ето го! Прескочи го и хукна през полето към редицата полуразрушени сушилни за хмел, бяха четири и много приличаха на египетски пирамиди. Тежките метални врати бяха увиснали на пантите.

Спомни си, че последната сушилня е най-добре запазена, желязната ѝ врата дори можеше да се затвори. Затича към нея, промуши се през парещи коприви и стигна до тухлената платформа. Влезе в сушилнята, хвана вратата и се опита да я затвори. Тя обаче бе толкова ръждясала, че не помръдна. Джейкъб погледна и видя един от преследвачите - вървеше бавно и осветяваше района с фенерчето си. Към него се присъедини втори, появи се от друга посока. Като че ли знаеха, че се е скрил в сушилните.

Може идеята му да не бе чак толкова добра. Опита отново да затвори вратата и осъзна, че положението е безнадеждно. Опиташе ли се да избяга, щяха да го видят. Затова се дръпна навътре в сушилнята. Тухленият под бе повдигнат над земята и целият на дупки. Дупките обаче бяха прекалено тесни, за да се провре през тях.

- Пусни ме долу - каза Дороти.

Джейкъб я пусна.

- Дай ми фенерчето.

Тя го взе и го сложи на земята. А после с щипките на ръцете си бръкна в задната част на главата си - в дупката, оставена от куршума - и започна да бърника вътре.