Клайв Къслър - Навигаторът

Една пътека за мулета нагоре по склона минаваше покрай летен ресторант, магазин за сувенири и неколцина търговци, които продаваха стоките си. След няколко минути пред очите на Остин и Карина се откри непрепречван от нищо изглед към селото.

Стотици къщи без покриви се печаха под жарките лъчи на слънцето. Хоросанът се беше изронил от външната страна на безмълвните сгради и разкриваше стените с груба мазилка. В няколко къщи се бяха настанили незаконни обитатели, които бяха прострели прането си да съхне. С изключение на тях, единственият признак на живот идваше от един козел със сатанинско лице, който доволно пасеше в задушена от плевели градина.

– Не е за вярване, че някога на това място е кипял живот – промълви Карина. – Че е имало хора, които са се любили. Жени, които са крещели от родилни болки. Бащи, които са се перчили с новородените си. Деца, които са празнували рождени дни и кръщенета. Че е имало скръб за смъртта на старци.

Остин слушаше излиянията на Карина с половин ухо. На пътеката, на трийсетина метра зад тях, бяха спрели двама мъже. Единият снимаше козела. Остин прецени, че са на по двайсет и няколко години. И двамата бяха облечени в черни панталони и бели ризи с къс ръкав. Ръцете им бяха мускулести, лицата – заслонени от козирката на каскети и слънчеви очила.

Карина продължи напред по пътеката за мулета. Остин я настигна насред двора на изоставена църква. До стената под сянката на едно дърво седеше старец. Остин видя купи и чинии с украса, наредени до стената. Той се приближи и поздрави стареца, а после попита дали той е приятелят на Мехмед, Салим.

Мъжът се усмихна.

– Мехмед купува работите ми за Капалъ Чарши.

– Знаем. Той ни каза къде да ви намерим – намеси се Карина.

Салим притежаваше онази прилика с Пабло Пикасо, която често се срещаше у средиземноморските мъже след настъпването на определена възраст. Кожата на лицето и плешивата му глава беше загоряла до жълтокафяво, а лицето му беше гладко като на бебе. В големите му очи, тъмни като стафиди, проблясваха чувство за хумор и мъдрост. Той посочи с ръка към стоките си.

– Мехмед ви казва за сувенирите ми? – учуди се той.

Остин извади от джоба си статуетката на Навигатора.

– Търсехме нещо такова.

– Аха! – измърмори Салим и лицето му грейна. – Евнухът . – Направи хоризонтално движение, сякаш режеше с невидим нож. – Вече не правя. Никой не купува.

Остин внимателно обмисли следващия си въпрос.

– Този евнух има ли си дядо?

Салим го погледна озадачено, а после му се ухили широко, показвайки всичките си зъби. Разпери ръце сякаш описваше голям кръг.

– Голям евнух?

– Точно така. Голям евнух . Къде?

– В ликийска гробница. Разбирате?

Остин беше забелязал странните ликийски гробници, изсечени високо в стръмните скали. Входовете бяха обградени от пищно украсени колони и триъгълни фронтони подобно на класическите гръцки или римски храмове.

Запъвайки се, Салим обясни на английски, че открай време се интересувал от изкуство. Като млад проучвал местността със скицник и въглен в търсене на предмети. По време на тези обиколки открил ликийска гробница, неизвестна на хората от селото. Била изсечена в една скала над морето и скрита от погледа от гъста растителност. Салим влязъл вътре и открил в пещерата статуя. Скицирал я. Когато по-късно търсел обект, който да извае от глина, се върнал към скицата.

– Къде се намира сега статуята? – попита Карина с нарастващо нетърпение.

Салим посочи към земята.

– Земетресение.

Скалата се била свлякла в морето.

Карина беше разочарована, но Остин не се предаде. Той показа на Салим карта на крайбрежието и го помоли да посочи къде се е намирала гробницата. Салим почука с пръст по картата.

Внезапно Карина стисна ръката на Остин.

– Кърт! – прошепна тя. – Тези мъже бяха в хотела снощи!

Турците бяха спрели в края на двора и гледаха право към Карина и Остин. Остин си спомни двамата мъже, които бе видял да се отморяват във фоайето. Фактът, че сега бяха дошли в селото, не беше съвпадение.

– Права си – съгласи се той. – Много са далеч от Истанбул.

Извади от джоба си шепа лири и ги пусна до Салим. Взе една керамична чиния, благодари на стареца за информацията и обви ръка около кръста на Карина. Каза ѝ да върви колкото може по-небрежно към църквата.

Влязоха в празната сграда и се промъкнаха към един прозорец без стъкло и рамки. Остин надникна през него и видя, че двамата мъже говорят със Салим. Старият скулптор сочеше към църквата. Мъжете се отправиха към сградата. Вече не се разхождаха лениво, а вървяха бързо. Всяка тяхна крачка издаваше решителност.