Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Но върху Каракол няма рисунки на кораби, ако правилно си спомням — обади се Гемей.

— Има ги само върху тия осем кули. Венера изчезва за осем денонощия по време на цикъла си. Опасен феномен, ако разчитате на небесното светило, за да вземете важни решения. И тогава жреците мятат няколко девойчета в някоя дупка, заемат се с малко творческо кръвопускане и всичко си идва на мястото. Като споменах кръвопускане, та се сетих — имам час след малко. Не можем ли да продължим по-късно тази забележителна дискусия?

Гемей не бе свършила.

— Казвате, че Венера изчезва за осем денонощия. И храмовете с кораби са осем. Това съвпадение ли е?

— Чи не мисли така. Трябва да вървя. Нямам търпение да разкажа на студентите за хората от Му.

Телефонът щракна. Пол взе една тетрадка.

— Беше информативно. Дай да видим с какво разполагаме! Имаме осем обсерватории — храмове. Всяка от тях е свързана по някакъв начин с цикъла на Венера. — Траут отбеляза нещо. — Тези постройки са посветени на една и съща тема, пристигането на кораби, които е възможно да са били финикийски и да са докарали някакво съкровище. Едно смело предположение: Обсерваториите и Венера имат нещо общо с това съкровище.

Гемей се съгласи. Тя взе тетрадката и очерта напосоки осем кръга.

— Да кажем, че това са храмовете. — Тя свърза с линии кръговете и се загледа в драсканицата. — Тук има нещо — реши Гемей.

Пол погледна и каза:

— Прилича на паяк — дюстабанлия.

— Това е, защото мислиш със земни категории. Виж сега! — Нарисува две звезди до ръба на листа. — Издигни се над земята. Да приемем, че това е Венера в екстремалните си позиции на хоризонта. Оня храм, който видях в МТИ, имаше два тесни процепа, като бойници в крепост. Ето какво се вижда, ако теглиш една линия от прозореца до едната екстремна позиция. Ето сега и от другия прозорец. — Доволна от резултата на художествените си усилия, тя прокара линии от всички обсерватории до двете точки на Венера.

Тикна грубата мрежа под носа на Пол.

— Сега пък наподобява уста на алигатор, който се готви да вечеря — обясни той.

— Може би. А може би на гладна змия.

— Ти още ли си мислиш за оная змия?

— И да, и не. Доктор Чи носи един амулет на врата си. Нарича го пернатата змия. Точно него ми напомня това тук. Пастта на Кукулкан.

— Даже и да има нещо вярно в това, трябват ти точните координати на обсерваториите. Жалко, че докторът е навън.

Гемей го слушаше с половин ухо.

— Току-що ми дойде нещо наум. Оня говорещ камък, дето го търсят Кърт и Джо. На него нямаше ли някаква диаграма?

— Май да. Дали няма връзка?

Траут взе телефона.

— Ще оставя съобщение за Чи да ни звънне веднага, щом може. После ще се обадим на Кърт да му кажем, че може би си открила нещо.

Гемей отново разгледа драсканицата.

— Да, но какво?

←114

Шерлок и Уотсън — двамата главни герои от поредица детективски романи на А. Конан Дойл.

Плитчините край остров Нантъкет

Моторната яхта, която описваше кръгове около влекача, спря недалеч от него и остави машината си на празен ход. Под американското знаме на мачтата ѝ, се вееше бяло-червено-зеленият трикольор на Италия. Слабата среброкоса фигура на Анджело Донатели се показа от кабината и махна с ръка.

— Здравейте, мистър Остин, идвам със спасителна мисия. Научих, че ви е свършила грапата. Мога ли да направя една доставка?

— Здравейте, мистър Донатели — извика в отговор Остин. — Благодаря ви за снабдяването! Досега се налагаше да пием акумулаторна киселина.

Капитан Макгънти направи фуния с длани, макар че гръмовният му глас нямаше никаква нужда от това:

— Капитанът също ви благодари и ви кани на борда, за да завършите спасителната си мисия.

Донатели отдаде чест и се върна в кабината. Котвата на яхтата се спусна с трополене на веригата си, а двигателят спря. Донатели и братовчед му Антонио се качиха в моторницата, теглена от яхтата, прекосиха късото разстояние до спасителния кораб и се качиха на борда му.

Донатели протегна към капитана бутилка с огнената италианска напитка.

— С най-искрени чувства — каза той, след което се обърна към Остин и му посочи яхтата. — Какво ще кажете за моята синя красавица, мистър Остин?

Постоянството, с което Донатели се придържаше към учтивата форма на обръщение, беше или спомен от стария свят, или просто навик на ресторантьор, свикнал да общува с клиенти от висшата класа. Това беше приятен нюанс в масово срещаната фалшива сърдечност — «Здрасти, да си говорим на ти, аз съм Бъд», — която често дразнеше Остин. Той огледа яхтата от носа до кърмата, целия ѝ морскосин корпус и пастелна надстройка, сякаш изучаваше формите на хубава жена.