Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън погледна нагоре към голото тяло на Корсел Сантияна. По дланите и ръцете му не се вижда­ха порязвания или други рани освен ожулванията по китките и глезените. Трудно беше да се определи от това разстояние, но под ноктите му като че ли няма­ше кръв или мръсотия.

- Монсеньор Пера е бил убит преди три дни, така ли? - попита Уилсън.

Младият войник кимна.

- С малък ловджийски нож? Сигурен ли си?

Войникът отново кимна.

Съдейки по ожулванията от оковите и синините но бедрата, тялото и врата, Уилсън реши, че Сан­тияна е бил пребиван в продължение на много дни, може би дори седмици.

- Епископ Франсиско ли нареди да бъде разпнат? - попита Уилсън.

Редникът отстъпи крачка назад и го погледна предпазливо.

- В Перу сме вярващи хора, сеньор. Когато гла­вата на Църквата поеме нещата в свои ръце, както направи той, нямаме друг избор, освен да приемем решението му.

Уилсън се обърна към безбройните гневни лица в тълпата. По негова преценка прикованият за кръста човек не беше убиецът на монсеньор Пера. От оно­ва, което беше видял, изглеждаше малко вероятно нещастникът да е убил когото и да било по описания начин.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:40 ч.

16 януари 1908 г.

Загърната в черното си пончо, Акла стоеше сред враждебната тълпа вече четири часа, свила рамене и приведена неудобно напред. Много от селяните около нея припяваха Псалми или се молеха на Бог, а неколцина други просто стояха под проливния дъжд като замаяни. Повечето обаче бяха откровено гневни заради смъртта на монсеньор Пера. Сякаш всеки момент можеха да избухнат безредици, което бе изненадващо, имайки предвид цената, която вече бе платил Корсел Сантияна. И въпреки това тълпата продължаваше да зове за мъст, много от мъжете кре­щяха толкова силно, че бяха прегракнали.

Ситуацията беше необичайна и Акла започна да губи надежда, че сестра ѝ още е жива. Скрита под качулката на пончото, тя отново погледна крадеш­ком прикованото към кръста безжизнено тяло, пре­бито толкова жестоко, че дори на нея ѝ идеше да се извърне. Осъзна, че въпреки всички шансове съдба­та бе отредила да събере Корсел и Виване. Обикно­вен войник и млада жена, потомка на най-свещената кръвна линия на инките, никога не би трябвало да се срещнат, но въпреки това беше станало точно така. Както се бе опасявала Акла, боговете се бяха разгневили и бяха поискали върховната цена. Корсел бе умрял по възможно най-унизителния начин. Беше останал да виси почти два дни на онзи кръст, преди младото му сърце най-сетне да замлъкне.

Под прикритието на мрака Акла и воините ѝ бяха стигнали Куско малко преди Корсел да умре. Надява­ше се да научи от него повече за сестра си, но за жа­лост бяха закъснели, а войниците, които охраняваха църквата, си отваряха очите на четири. Оставаше ѝ само да бъде свидетел на смъртта му от разстояние. Докато гледаше, тя стигна до заключението, че Кор­сел е бил упоен, за да му се попречи да говори; чер­ният му език потвърждаваше подозрението ѝ.

Колкото до сестра ѝ, Акла почти нямаше предс­тава къде е. Виване и Корсел бяха отведени насила от малко селце край Писак - но не знаеше от кого. Подозираше, че са го направили перуанските вой­ници, но никой не беше забелязал някой да влиза или излиза от малкото укрепено селище. Когато Акла и воините ѝ стигнаха Писак, всички улики по кой път са поели похитителите бяха заличени от летните дъждове.

Акла и хората ѝ внимателно претърсиха малката каменна колиба в западните планини, където бяха избрали да живеят Корсел и Виване напук на всички правила. Имаше следи от борба. По вълнения дюшек и пръстения под имаше кръв. Вратата и дървеният капак на прозореца бяха разбити. Единственият стол беше направен на трески. Следите по пода бяха на мъже, обути в тежки ботуши. Всичко това показваше, че най-малко шестима, а може би дори десет души са били изпратени да заловят Корсел и сестра ѝ.

Акла знаеше, че Виване не би се предала без съ­протива. Тя подозираше, че кръвта в скромната ба­рака вероятно е на похитителите ѝ. Виване беше от­личен воин и бе нужно голямо майсторство да бъде задържана, без някой да пострада сериозно.

Макар че гърбът я болеше, Акла остана приведе­на в кръста, за да скрие височината си. Ако се изпра­веше в цял ръст, щеше да стърчи над селяните около нея. Черното пончо с качулка скриваше златистата ѝ кожа и атлетичното ѝ тяло. Тя беше воин, обучен да не обръща внимание на болката. Като трибун да­ваше пример за дисциплина и саможертва, следван от всичките ѝ воини. Те също бяха в тълпата, заели ключови позиции край множеството изходи и по по­кривите на околните сгради, и очакваха сигнала ѝ.