Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън се огледа и забеляза, че сергиите на па­зара пустеят и че сградите около Пласа де Армас са затворени, със залостени врати и спуснати завеси на прозорците. Дори вратите на пощата бяха затворени, което беше много необичайно. Докато си проправя­ше път през множеството, от всичките му страни се сипеше постоянен порой ругатни и обиди. Никога не беше виждал нещо подобно - местните бяха почти полудели и припяваха, обърнати към църквата. Трудно беше да не бъде объркан от всичко това, особено след годините му на самота.

От периферията на шапката му се стичаха струй­ки вода; Уилсън погледна към катедралата, чийто силует се очертаваше в мъглата. На площадката в горния край на стълбището се беше строила редица от двайсет войници с пушки в ръце. Зад тях имаше други двайсет. Всички стискаха оръжията си и от из­раженията им - предимно уплашени - си личеше, че им е заповядано да не позволят на никого да припарва до църквата.

В небето избоботи гръм. Уилсън продължи да си пробива път към катедралата, като разблъскваше хората от пътя си. Заобиколен от всички страни от гневни и разпалени селяни, той неочаквано си спом­ни разговора си с Дейвин Чан само часове преди да бъде изпратен на мисията си в миналото.

Облечен в меркуриевия си екип, Уилсън седеше на кожен стол в заседателната зала с огромната буко­ва маса. Белият под беше излъскан до блясък. Едната стена на просторното помещение представляваше панорамен прозорец, от който се разкриваше из­глед към гъста зелена гора, стелеща се до хоризонта. Слънцето тъкмо започваше да залязва и небето ста­ваше червеникаво.

Дейвин Чан седеше мълчаливо, със замислена физиономия.

Ученият от китайски произход от три години беше меркуриев командир на „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Имаше спокойно лице и черна, тук-там прошарена със сиво коса, вързана на опашка. Веждите му бяха извити в средата и създаваха впечатление, че е много про­ницателен и хитър човек. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече след заемането на отговорния пост. Често повтаряше девиза си „Всичко е възможно... трябва само да направиш така, че да се случи“ и всички се шегуваха, че е много взискателен. Дори сега изглеждаше подходящо, че именно той трябва да съобщи лошата новина на Уилсън.

- Имам един проблем, който бих искал да обсъ­дим - каза Дейвин.

- Какъв проблем? - попита Уилсън.

- Налице е конфликт във времето на мисия „Неемия“. Предвид обстоятелствата се налага да се на­правят известни компромиси.

Уилсън се наведе напред в стола си.

- Компромиси... интересна дума. Никога не съм мислил, че си падаш по нея.

Известно време двамата седяха мълчаливо и се гледаха един друг. Накрая Уилсън наруши тишината.

- Трябва да е доста зле, щом дори ти не можеш да говориш за това. Кажи нещо!

- Ще трябва да чакаш осем години, преди да бъ­деш прехвърлен обратно у дома - отвърна Дейвин.

Първата реакция на Уилсън бе да се усмихне.

Дейвин посочи дисплея на таблета си.

- Както казах, налице е времеви конфликт.

- Заминавам след два часа - каза Уилсън и посочи часовника си. - А ти ми го казваш едва сега?

Дейвин поклати глава.

- Знаех от самото начало. И реших, че е най-добре да не се разсейваш, когато имаш толкова задачи на главата си. Изборът беше мой.

- Да се разсейвам! - Уилсън се изкиска. - Бих ка­зал, че осем години от живота ми са повече от раз­сейване.

Дейвин кимна.

- Съгласен съм, много е необичайно. Само че се намираме в тази трудна ситуация, независимо дали ни харесва или не. Ако имаше друго решение, със си­гурност щяхме да го намерим. Не исках да ти казвам по-рано, защото си мислех, че има шанс да открием...

- Няма да ида - прекъсна го Уилсън. - Няма да го направя.

Дейвин постави длан върху масата.

- Това е изключено.

- Имаме машина на времето, за бога! Нелепо е да ме карате да чакам осем години в миналото! Тряб­ва да отложим прехвърлянето и да обмислим отново възможностите.

- Невъзможно - отвърна Дейвин.

Уилсън изгледа кръвнишки меркуриевия коман­дир.

- Даваш ли си сметка в какво положение ме по­ставяш? Даваш ли си сметка какво означава това за живота ми?

- Съдбата ти не е обичайна - обяви Дейвин. - Нито пък лесна. Подозирам, че така е писано да бъде. Ти си Надзирателят и го знаеш. Има жертви, които трябва да се направят.

Уилсън скри лице в шепите си. Разбираше го чу­десно. Много добре знаеше, че е Надзирателят за тази мисия и че никой друг не може да го замести.