Кристофър Райд - Проклятието на инките

С натъртен от многодневното яздене задник Хуан слезе от магарето и стъпи несигурно на калдъръма пред катедралата. Дрехите му бяха подгизнали и той усети, че по кожата на гърба му са излезли мехури от прежулването.

Никой в Куско не знаеше за невероятното съкро­вище, скрито в кожените дисаги на скромното му магаре. Никой досега не бе виждал подобно нещо. Ако по оживените улици плъзнеше дори намек за съществуването му, хората щяха да полудеят от же­лание само да го докоснат, а мнозина със сигурност щяха да пожелаят да се сдобият с безценното откри­тие. Хуан вече беше убил един човек, за да защити съкровището си. Колкото и да се мъчеше да отрича, странният златен предмет сякаш му беше прогово­рил направо в главата с обещания за удоволствия, богатства и всичко останало, което скоро ще бъде негово. Хуан искаше да вярва, че е извършил греха на убийството, за да спаси брат си - беше много по-лесно да мисли по този начин за деянието си - но когато се вгледаше достатъчно дълбоко в себе си, изпитваше страх, че просто жаждата да притежава такова красиво нещо бе задвижила ръката му.

Отново се обърна към внушителната църква и празният му стомах се разбунтува. Наистина ли щеше да предаде великолепното творение на инки­те на епископ Франсиско? Затърси пипнешком под пончото си малкия сребърен кръст, който висеше на врата му на тънка кожена ивица.

- Говори ми, Христе - промърмори той.

Очите му отново се вдигнаха към мокрите от дъж­да стени на катедралата и се спряха върху кръглия часовник на лявата кула. Оставаше една минута до три - след малко могъщите църковни камбани щяха да зазвънят с цялото си великолепие. И те запяха сладката си мелодия, сякаш ангелски хор пееше до Бог. Чистотата и високият звън на дванайсетте кам­бани на Куско му бяха познати като целувката на собствената му майка. Хуан беше живял през целия си живот с родителите и брат си само на две мили от това място и често бе отброявал с нетърпение секун­дите, за да чуе как камбаните звънят всяка сутрин и всеки следобед.

Затвори очи и се отдаде на спомените си. По-малкият му брат Корсел беше добър брат, по-късно през тази година щеше да стане на двайсет и една. Самият Хуан щеше да навърши двайсет и три. Като малки бяха неразделни, започнаха да се отдръпват един от друг едва през последните няколко години, когато възмъжаха. Корсел бе постъпил в армията, а Хуан още работеше с баща си като точилар и се занимава­ше предимно със земеделски сечива, коси и мачете - всичко, което се нуждаеше от остро като бръснач острие.

Трансът му беше прекъснат внезапно, когато не­чия ръка неочаквано докосна рамото му - от допира залитна назад, сякаш са го смушкали с пръчка.

- Спокойно, момчето ми - с усмивка рече монсеньор Пера. - Аз съм.

- Уплашихте ме, отче! - отвърна Хуан, като се мъ­чеше да скрие, че е останал без дъх.

- Трябваше да се върнеш преди седмица - про­шепна старият свещеник през почернелите си зъби. Беше облечен в кафяво расо с качулка, вързано на кръста с просто плетено въже. Личеше си, че току-що е излязъл на дъжда, защото водата още беше на капки по тежката материя на дрехата му. На врата си носеше кръст от чисто сребро на дебела сребърна верижка. - Всички много се тревожат.

- Беше по-трудно, отколкото можете да си пред­ставите - отвърна Хуан.

- Къде е Хесус? - попита свещеникът и затърси с поглед младия си послушник.

Хуан преглътна с мъка.

- Имам много лоша новина, отче. - Разкаянието се бореше с емоциите така, че изведнъж му стана почти невъзможно да гледа монсеньор Пера в очи­те. - Хесус падна от една отвесна скала в планина­та - най-сетне успя да произнесе той. Не можеше да признае, че най-хладнокръвно беше убил младежа. Ридаейки, Хуан сграбчи топлата ръка на монсеньора и падна на колене на улицата, сякаш се молеше. - На­правих всичко по силите си да го пазя! Но Хесус не беше за планините. Плати най-високата цена.

Монсеньор Пера смръщи чело и се прекръсти.

- Когато не се върнахте, започнах да се тревожа, че е станало нещо ужасно. И ето, оказва се, че най-лошите ми страхове са се сбъднали. - Той въздъхна дълбоко и тежко. - Слава на Бог, че успя да се вър­неш жив и здрав при нас. - Монсеньор Пера се на­веде сковано и зашепна в ухото на Хуан. Думите му едва се чуваха в засилващия се дъжд. - Намерихте ли изгубения град?

- Брат ми още ли е жив? - отвърна Хуан.

Монсеньор Пера се усмихна успокояващо, докато нежно вдигаше Хуан да се изправи.

- Разбира се, че брат ти е жив. Такава беше уго­ворката, синко.