Кристофър Райд: Проклятието на инките

Облечен в три четвърти кожена куртка и с широ­копола шапка за сафари, Уилсън бе добре защитен от лошото време. Неопамукът, от който бяха израбо­тени дрехите му, бе издръжлив и водоустойчив, ма­кар че му държеше малко топло в разгара на летния дъждовен сезон. На гърба му висеше кожена чанта с пътните му документи, първобитен компас, парче кремък и няколко златни монети, които беше взел от Китай. Монетите бяха отлични за размяна, защото металът им беше достатъчно мек, за да бъде нахапан и бързо да се установи, че са истински.

Тъй като се извисяваше с цяла стъпка над остана­лите, Уилсън не си правеше труда да се мъчи да се смеси с множеството. Дъждът трополеше по шапка­та и раменете му, докато вървеше спокойно напред с растящата тълпа, ясно давайки да се разбере, че знае къде отива. Личеше си, че местните се досещат, че е чужденец, но сякаш бяха твърде обзети от мъката си, за да проявят поне известно любопитство защо е тук. След пристигането си с влака от Лима Уилсън беше решил да отиде директно в катедралата и да разбе­ре обстоятелствата около ненавременната смърт на монсеньора. Кървавият му край не беше отбелязан в историята, която Уилсън така старателно бе изуча­вал, преди да дойде тук от бъдещето.

Почти всички в Куско бяха облечени в черно, мно­зина носеха чадъри. Когато научи, че някакъв свеще­ник е бил наръган поне сто пъти в прочутата базили­ка, Уилсън отначало беше скептичен. На слуховете в Южна Америка обикновено не можеше да се разчита и той се надяваше фактите да са различни или поне силно преувеличени.

Повтори си наум, че притежава толкова много познания за бъдещето, че със сигурност е най-могьщият човек на света. Това бе арогантност, с която винаги трябваше да внимава, но през годините дис­циплината и чувствителността му бяха отслабнали. Напомни си, че е Надзирателят. Работата му бе да изпълни дадената му мисия, мисията „Неемия“, не­зависимо от цената.

Докато вървеше, мислите му едва ли можеха да са по-далеч от реалността на света, в който се нами­раше сега. Това беше време на приключения и мис­терии. Загадъчният Теди Рузвелт беше президент на Съединените щати. Цар Николай II още не беше свален от трона от революционерите в Русия. Уинстън Чърчил беше строен млад мъж, току-що влязъл за първи път в британското правителство. Нямаше световни войни и глобални конфликти. Британска­та империя все още беше обект на завист от страна на всяка развита държава в света. Братята Райт то­ку-що бяха полетели в първия си построен в гаража самолет. Панамският канал още не беше завършен, а производствената линия на „Форд Модел Т“ не беше пуснала нито един автомобил. Нямаше теле­фони, калкулатори и компютри, нямаше сателити, нямаше Гугъл карти, нямаше електричество - освен в най-големите градове. По тези места се срещаше само тук-там по някой телеграф и седмичен вестник. Обикновените писма бяха най-ефективната форма на съобщения за мижавото население на Земята, въз­лизащо на по-малко от милиард и половина души.

Вече осем години Уилсън беше в този „подраст­ващ“ свят - изчакваше, живееше почти като отшел­ник. Мисията изискваше да чака до този ден, за да се върне в Куско и да намери човека, когото търсе­ше. Вече осем години бе откъснат от модерния свят и хората, които познаваше, бе осъден да живее в преходна епоха от миналото, в която изобщо не би трябвало да има Надзирател. В този свят действията и отношенията му трябваше да бъдат сведени до ми­нимум и през тези осем дълги години беше страдал от ужасна самота и неизбежното безпокойство, което вървеше с нея. Слава богу, вече беше тук, в Куско, и когато мисията му приключеше, щеше най-сетне да се прехвърли обратно у дома.

Движейки се по течението на растящата тълпа, Уилсън приближи центъра на Куско откъм булевард „Арекипа“, който минаваше покрай южната страна на катедралата. Хората вече се блъскаха в него и той трябваше да внимава и да пази очите си от спиците на множеството чадъри, които се носеха наоколо на височината на главата му. В далечината през непреставащия дъжд чуваше характерното мърморене на гласове, което се засилваше с всяка следваща крачка. Когато Пласа де Армас се ширна пред него, гледка­та не беше такава, каквато беше очаквал. Площадът беше пълен с хора - хиляди гневни хора. Те се бяха скупчили, обърнати към извисяващите се стени на Лa Катедрал, и викаха сквернословия в дъжда. Же­ните стискаха молитвени броеници; мъжете размах­ваха във влажния въздух прости дървени кръстове. Мнозина плачеха, но повечето крещяха гадни ругат­ни до пресипване.