Кристофър Райд - Проклятието на инките

Кръвта бучеше в ушите му така, че почти не мо­жеше да мисли. Хуан зърна изображението в естест­вен ръст на Исус Христос на задната стена на пищно украсената ниша. Изглеждаше почти истинско - кръвта, капеща от трънения венец на главата на Спа­сителя, дланите и стъпалата, заковани за дървените греди с големи стоманени пирони, спокойните Му очи, взиращи се надолу, сякаш Той наистина беше тук в плът и кръв.

Отново обърна поглед към гневното лице на мон­сеньор Пера.

„Той иска съкровището само за себе си - обади се дълбок дрезгав глас в главата му. - Не можеш да му го дадеш.“

Хуан беше чувал гласа и преди - нямаше смисъл да го отрича пред себе си. Със същия заповедниче­ски тон гласът му беше заръчал да бутне послушни­ка Хесус от върха на скалата преди два дни.

- Ще ми покажеш съкровището! - още по-остро каза монсеньор Пера.

- Не можете да го видите - обяви Хуан, разкъсван от гибелните емоции, които бушуваха в него.

- Ще ми се подчиниш! - извика свещеникът. - Аз съм монсеньорът тук!

- Трябва да го убиеш! - изкрещя могъщият глас. - Ще го поразиш в името Божие!

Хуан измъкна малкия ловджийски нож от ботуша си и без да мисли, заби с всички сили острието дъл­боко в стомаха на монсеньор Пера.

Изведнъж всичко се размаза пред очите му. Свет­лината стана ослепителна.

Сенките и мракът бяха безкрайни и студени. Хуан не усещаше крайниците си, не долавяше дори собствените си чувства. Озова се в някаква пустота, отчаяно се мъчеше да намери себе си в бясната лу­дост, която знаеше, че е погълнала света около него. Започна да усеща засилваща се миризма, толкова гадна и непоносима, че му идеше да повърне. Беше като птичи тор, вонящ и силен, с ясно доловим мета­лен привкус, който стържеше по сетивата му, сякаш остри зъби се впиваха в ноздрите му.

Когато зрението му най-сетне се фокусира, Хуан откри, че е паднал на колене, а обезобразеното тяло на монсеньор Пера лежи на земята пред него. Лице­то на стареца бе накълцано до неузнаваемост, крайниците му още потръпваха, от дупката на мястото на гърдите му шуртеше кръв. Очите на монсеньора липсваха, зверски избодени.

Окървавеният ловджийски нож се изплъзна от ръ­ката на Хуан и падна с дрънчене на пода, острието отскочи и се превъртя, преди да спре в разширяваща­та се локва алена кръв, която растеше около двамата. Свещеническата роба на монсеньора бе нарязана на безброй места, вонящите му черва се бяха изсипали на пода.

Магарето на Хуан отчаяно се дърпаше и врещеше от страх, облещило очи пред лицето на смъртта. Но поводът бе омотан около китката на Хуан и животно­то успя само да го издърпа няколко крачки встрани, оставяйки след него кървава диря по пода.

Когато най-сетне осъзна какво вижда, Хуан изпи­щя от ужас. Опита се да сподави виковете си, като за­хапа собствената си ръка, но не издържа и повърна, толкова отвратителен беше вкусът. Едва сега си даде сметка, че ръцете му също са покрити с кръв и мръ­сотия. Той запълзя на четири крака към обезобразе­ното тяло на монсеньора, а устата му отново избълва стомашен сок. Вдигна очи към съседната ниша с прекрасното изображение на Дева Мария, държаща в ръцете си ведрия младенец Исус.

- Какво направих? - простена Хуан, сякаш я зове­ше. Съсипан от мъка, той долепи лице до изкормено­то тяло на монсеньора и го прегърна. - Съжалявам! - изплака. - Съжалявам! - Усещаше топлия мокър допир на вътрешностите по бузата и челото си.

В далечината откъм страничния неф се чуха тича­щи стъпки, които приближаваха.

Хуан знаеше, че трябва да се опита да избяга, но беше като парализиран. Топлината на тялото на мон­сеньора беше някак утешителна и той не искаше да го пуска.

- Има ли някой? - извика младежки глас от дру­гия край на огромната църква.

Погледът на Хуан намери малкия ловджийски нож, наполовина потопен в разширяващата се локва кръв. Пресегна се, стисна лепкавата дръжка и се из­прави на крака.

- Слава на Исуса Христа, Господа наш - промъл­ви той. - Аз съм твой слуга днес и завинаги. Кажи ми какво трябва да сторя и ще го сторя.

Куско, Перу

Пласа де Армас

10:20 ч.

16 януари 1908 г.

Само три дни след смъртта на монсеньор Пера пътешественикът във времето Уилсън Даулинг вър­веше по калдъръмената алея към Пласа де Армас. Изпитваше облекчение, че най-сетне е настъпило време да действа, и почти не се тревожеше, че тълпи от стотици опечалени се движеха в същата посока, в която вървеше и той.