Кристофър Райд - Проклятието на инките

- Затвори вратата, за бога! - извика Хайръм. - Ще замръзнем!

Уилсън затвори.

- Искам само чаша чай. - Хайръм седна на сед­лото и започна да увива дебела ивица плат около глезена си. Продължи нагоре по прасеца и го нави поне дузина пъти, след което захвана края под ко­ляното с помощта на ластик. Своеобразните навуща отлично предпазваха ботушите му от дъжда и калта, а също донякъде от змии. - Направи ми чаша чай и обещавам, че през целия ден няма да ме чуеш да мрънкам.

Уилсън погледна купчината подпалки от снощи и сухите дърва.

- Обещаваш ли, че ще хапнеш нещо?

Хайръм започна да увива другия си крак.

- Обещавам.

Уилсън се отпусна на коляно, извади ножа си и разви кухата дръжка, за да извади кремъка от нея. Натрупа подпалки върху угасналите въглени на им­провизираното огнище.

- Разреденият въздух е сериозно изпитание за тялото ти и е много важно да го държиш заредено. - Още при първия удар на кремъка в ловджийския нож изскочиха искри и подпалките лумнаха. След няколко минути огънят се разгоря, а малко по-късно в едната метална кутия кипеше вода, а в другата се грееше боб.

- Дано да знаеш къде отиваш - каза накрая Хай­ръм, докато отпиваше от горещия си чай. - Показах забележително доверие към теб, не мислиш ли? Да те оставя да ме замъкнеш чак тук, насред нищото. Не че си направил нещо, за да докажеш, че знаеш къде отиваш. Прекалено съм доверчив, това ми е пробле­мът. Майка ми винаги ме предупреждаваше. Каза, че ще има да патя от доверчивостта си.

- Знам къде отивам - отвърна Уилсън.

- Корава жена беше майка ми. - Хайръм порови в боба с вилицата си. - Както и да е, още не разбирам защо трябва да тръгваме толкова рано. Ако изчакаме още няколко часа, ще се стопли. Става много приятно, когато слънцето е високо в небето. - Той лапна малка хапка боб. - Ако Вилкапампа наистина е останал скрит четиристотин години, както твърдиш, не виждам какво значение имат няколко часа повече или по-малко.

Уилсън сгъна одеялото на Хайръм и струпа рани­ците до вратата.

- Ще ни трябват най-малко два, ако не и три дни път от тук до Вилкапампа, особено с тези твои инатливи магарета. Последното, което искам, е да се заба­вим с цял ден, защото не тръгваме достатъчно рано.

- Има логика - призна Хайръм, като ядеше бобе­ните зърна едно по едно. - Трябваше да го кажеш по-рано. Знаеш ли, странна работа. - Той бутна недоядената чиния и започна да си свива цигара. - Не ми харесва да ставам рано сутрин, но когато се случи, се радвам, че съм го направил. - Той вещо облиза цигарата и я залепи. - Мисля, че така животът става доста по-продуктивен.

Уилсън изсипа остатъка от боба в огъня, събра празните консервни кутии и също ги метна в огни­щето.

- Взе ли всичко? - попита той и се огледа.

Хайръм върза червената си вратовръзка в някакво подобие на възел и нахлупи шапката си.

- Готово. - Той взе пушката и я нагласи под миш­ница. - Как изглеждам?

Уилсън дори не погледна към него.

- Фантастично.

Хайръм помъкна седлото зад себе си и отвори вратата.

- Къде са магаретата? - попита той с незапалена цигара в уста.

- Как така къде са магаретата? - Уилсън се втурна към вратата до него и погледна към гъстата мъгла.

Четирите животни бяха изчезнали.

Хиляди мисли преминаха за миг през главата на Уилсън. Беше проверил въжетата само преди поло­вин час и знаеше, че животните трудно биха могли да се освободят, без да отворят вратата.

- Това да не е някаква шега? - попита Хайръм.

Уилсън предпазливо излезе в мъглата и огледа мократа земя. Ситният дъжд продължаваше да ръми, което беше и добро, и лошо - мъглата в крайна смет­ка щеше да се разреди, но мократа земя можеше да заличи следите. За щастие му бяха нужни само ня­колко секунди да открие ясната следа, която се отда­лечаваше в мъглата.

- Чакай тук - тихо каза той.

- Идвам с теб - отвърна Хайръм, докато мята­ше безгрижно пушката си на рамо. - Не може да са отишли далеч. И преди се е случвало, между друго­то. Нали те предупредих?

Уилсън посочи човешките следи и очите на Хай­ръм се разшириха.

- Стой тук и пази багажа - прошепна той.

- Ако случайно не си забелязал, аз съм човекът с пушката! - Хайръм тромаво свали пушката от рамо и я насочи напред. - Трябва да са някакви местни момчета. Ще ги подплашим...

Мъчителният писък на смъртно ранено животно внезапно прониза студения въздух някъде съвсем наблизо. Уилсън и Хайръм се спогледаха объркано. Събраха смелост и предпазливо тръгнаха през калта към смразяващите кръвта крясъци.