Кристофър Райд - Проклятието на инките

- По-бързо! - извика капитанът. - Колкото по- бързо заловим белите чужденци, толкова по-скоро ще се приберем в Куско!

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

05:15 ч.

17 януари 1908 г.

Беше малко след пет сутринта, когато пълният мрак на нощта най-сетне започна да отстъпва. Уил­сън не беше спал повече от петнайсет минути на­веднъж, толкова много се тревожеше. Веднага щом видя най-слабите признаци на зазоряване, той стана, облече сухите си дрехи и започна да се готви за път. През първата част на нощта в бараката беше топло, докато огънят не догоря и мразовитият въздух отвън проникна през тънките дървени стени. След това сту­дът се настани за остатъка от нощта, както правеше винаги в близост до покритите с лед планини дори и през лятото. Предимно северни ветрове духаха пра­во над ледените върхове на планините и разреденият въздух беше студен почти до точката на замръзване. През лятото разликата в температурите през деня и нощта можеше да достигне до трийсет градуса.

Погледна навън през вратата, но не видя почти нищо от мъглата и тежките облаци, които се бяха спуснали до земята, щом взе да се развиделява. И въпреки това продължаваше да ръми. Утрото беше много тихо, всичко навън изглеждаше напълно не­подвижно. Уилсън пое дъх и усети дъха на мократа гора в гърлото си. Дъхът излизаше на пара от уста­та му. Магаретата на прага като че ли бяха заспали прави - нещо, което не бе виждал досега. Всичко изглеждаше наред, но Уилсън имаше някакво лошо предчувствие, което не можеше да обясни.

Хайръм лежеше на пода по парцаливите си долни гащи. Главата му бе неудобно притисната в седло­то, вълненото одеяло се беше увило около единия му крак и едва покриваше тялото му. Беше гушнал празната бутилка уиски с едната си ръка и шапката си за сафари в другата. Хъркаше, от устата му излизаше пара и Уилсън неволно си помисли що за жалка глед­ка представлява.

- Ставай - каза той и го побутна с ботуша си. Хай­ръм не помръдна и се наложи да го побутне отново.

- Ставай, казах!

Хайръм изстена, отвори очи и погледна с отврате­на физиономия към Уилсън.

- Махай се! - каза пресипнало той.

- Ставай, преди да съм излял кофа вода на гла­вата ти.

Хайръм отвори едното си око.

- Нямаш кофа. - После оправи одеялото и го при­дърпа под брадичката си. - Което те прави лъжец.

- Ако искаш да видиш Вилкапампа, ставай и се обличай. - Уилсън го срита в крака.

- Добре де... добре! - Хайръм остави празната бу­тилка на пода и тя се олюля и падна. - Ще ми пода­деш ли дрехите?

Уилсън свали дрехите и ги метна към него.

Хайръм подуши материята, преди да напъха ръце в ръкавите.

- Защо не запалиш един хубав огън и да хапнем нещо?

- Няма време за мотаене. - Уилсън събра послед­ните си неща и ги прибра в чантата си, след което се зае да събира раниците.

- Няма ли да закусваме?

- Трябваше да хапнеш снощи. - Уилсън метна една консерва към скута на Хайръм и тя го улучи в корема.

- Какъв ти е проблемът, Уилсън?

- Не бива да се обезводняваш... и трябва да тръг­ваме.

- Никога не ставам толкова рано - промърмори Хайръм. - Между другото, колко е часът?

Уилсън погледна часовника си.

- Пет и половина.

- Пет и половина! - Хайръм отново се отпусна на една страна, придърпа одеялото, сви се на кълбо и затвори очи.

Уилсън грабна завивката и я захвърли настрани.

- Какво правиш, по дяволите? - извика Хайръм.

- Трябва да тръгваме!

Хайръм изруга и навлече панталоните си.

- Това е нелепо! Това, че се съгласих да тръгна с теб, не означава, че ще позволя да ме гониш като роб ден и нощ! Каза „никакви носачи“ и ето че сега трябва да се трепя на студа и дъжда. Направо не е за вярване, честно.

Уилсън отвори вратата и се загледа напрегнато в гъстата мъгла. Сигурен бе, че ги наблюдават, макар почти нищо да не подкрепяше увереността му. Ви­димостта беше само няколко крачки, така че който и да ги наблюдаваше, трябваше да е наблизо. Един­ственото потвърждение беше настръхналата кожа по ръцете му и нервният ток в краката, от който не мо­жеше да се отърси. Откакто беше пристигнал в Перу, го връхлитаха мисли и усещания, каквито не бе из­живявал преди. Каза си, че трябва да овладее емоци­ите си. На всяка цена трябваше да остане позитивно настроен и в настоящия момент. Той беше пътешест­веник във времето, беше виждал много неща - неве­роятни неща - и нямаше да си позволи да излезе от равновесие без основателна причина.