Кристофър Райд - Проклятието на инките

Блесна светкавица, която за миг разкри малките цепнатини между дъските. После избоботи басов гръм, от който бараката потрепери.

Уилсън инстинктивно протегна ръка към буйния огън - усещаше силно присъствие в помещението, някъде от другата страна на трептящите пламъци. Силует ли виждаше през дима? Сърцето му биеше бясно и не можеше да го накара да се успокои, кол­кото и да се опитваше.

Там определено имаше някого!

- Ще се изгориш! Дръпни се! - викна му Хайръм.

Уилсън отдръпна ръка малко преди да е влязла в пламъците. Странното усещане изчезна така внезап­но, както се бе появило. Уилсън се загледа в буйния огън и нажежените въглени, които падаха между плоските камъни върху дъските на пода.

- Да не си откачил? - Хайръм грабна пушката си и заобиколи огъня. Предпазливо отвори дървената врата с цевта и надникна в проливния дъжд. Когато се увери, че магаретата са добре, отново затвори и пусна резето. - Какво гледаше? - Той посочи с оръ­жието към огъня.

- Стори ми се, че видях нещо - отвърна Уилсън.

- Какво?

Уилсън поклати глава.

- В крайна сметка не съм видял нищо.

Хайръм подпря пушката на стената, обърна сед­лото, за да се изсуши и другата му страна, и седна.

- Надявам се да не стане така, че да съжалявам, задето съм излязъл в пущинака с теб, Уилсън Даулинг. Странна птица си, спор няма.

Дълбоко в себе си Уилсън знаеше, че е доловил нещо истинско. Нечие присъствие в бараката - и чието и да бе, то го гледаше внимателно. Събитията бяха извън контрол, знаеше го. Трябваше да стигне до Мачу Пикчу колкото се може по-бързо и да излезе от тази епоха, преди положението да е станало още по-сложно.

Андите, Перу

30 км северозападно от Куско

23:45 ч.

16 януари 1908 г.

Думите „трябва да издирите бял чужденец, човек на име Уилсън Даулинг“ още отекваха в ушите на капитан Гонсалес, докато двамата с лейтенант Капос яздеха магаретата си в проливния дъжд начело на десетимата войници, които ги следваха в колона по един. Опред вървяха двама планински водачи, вдигнали на височината на гърдите си газени лам­пи, които се мъчеха да хвърлят мъглива светлина в дъжда.

Това бе последното място на света, на което ис­каше да бъде капитан Гонсалес, особено предвид сериозното положение около разпването на Корсел Сантияна. Ако имаше избор, сега щеше да е на топло и сухо у дома с жена си и децата, сгушени в малката спалня върху пухения дюшек, който му бе струвал цяла месечна заплата. При краката, до кирпичената стена, се намираше малкото легло на трите му растя­щи деца. Лека усмивка заигра на устните му, когато си помисли как се буди нощем и поглежда към деца­та си на лунната светлина. Благодареше на Бог вся­ка вечер, щом ги видеше заспали под разноцветните вълнени завивки, изплетени от майка им. Много чес­то децата се прегръщаха едно друго, за да се спасят от острия мраз на нощния въздух.

Усмивката му помръкна и се смени с намръще­на физиономия при мисълта за епископ Франсиско, крачещ напред-назад пред него в нефа.

- Това са най-лошите ми страхове! - беше изви­кал той. Кокалестите му пръсти видимо трепереха.

- Подведохте мен и тази църква! - Той смачка листа, който му бе донесъл Гонсалес, и го хвърли на блес­тящия гранитен под. - Оставили сте подлеците да се измъкнат и сега задачата ви ще стане по-трудна.

Реакцията му беше безсмислена, тъй като капита­нът изобщо не си беше губил времето. Веднага щом получи заповедта от епископа, Гонсалес излезе от катедралата, незабавно разпита къде се намира щаб­квартирата на Хайръм Бингам - наричаха я „Панамерикански тихоокеански конгрес“ - и тръгна право натам. Сградата не беше далеч от Пласа де Армас, само на пет минути път пеша, които той извървя с бързо темпо с двама от най-добрите си хора от две­те си страни. Но когато пристигнаха, намериха само бележка на английски, забодена с кабарче на вратата. Цялата работа, от момента, в който чу името на Уил­сън Даулинг, до заставането пред вратата на Хайръм Бингам, беше отнела по-малко от час. За капитана това бе съвсем нормален срок, но въпреки това епис­копът беше реагирал така, сякаш Гонсалес е чакал цял ден, преди да си направи труда да издири чужденците.

Гонсалес стисна мокрия повод между студени­те си пръсти и колкото и да му се искаше да обър­не животното обратно към Куско и семейството си, продължи напред в проливния дъжд. Защо някой ще тръгне да търси изгубения град на инките точно в този сезон? В това отвратително време? И откъде епископът знаеше, че Хайръм Бингам заминава днес да търси Вилкапампа, както бе написал в бележката на вратата? Положението беше направо нелепо!