Кристофър Райд - Проклятието на инките

Познато усещане изпълни стомаха ѝ, докато ги гледаше как разговарят - но въпреки това не може­ше да чуе нито звук. Помнеше множеството разго­вори, които бяха провели, и колко ѝ харесваше зву­ченето на гласа му. Искаше ѝ се да му извика, да му каже, че го гледа, но знаеше, че той не би могъл да ѝ отговори.

Уилсън се изправи. Беше гол от кръста нагоре. Започна да обръща окачените на гредите влажни дрехи. Тялото му беше абсолютно същото, каквото го помнеше Хелена, и тя откри, че пристъпва през огнището към него.

Внезапно погледът му се насочи право към нея!

По очите му личеше, че я разпознава!

„Може ли да ме види?“ - запита се стоящата сред пламъците Хелена.

Уилсън протегна ръка право към нея, като че ли се опитваше да я докосне. Изглежда се канеше да каже нещо... но после се намръщи и отпусна ръката си, сякаш връзката беше прекъснала.

Гласът на Чад внезапно изтръгна Хелена от кон­центрацията ѝ.

- Добре ли си?

Видението се стопи и Чад се появи до нея. Колко­то и да се мъчеше да се фокусира, Хелена не можеше да върне невероятната сцена.

- Добре ли си? - отново попита Чад.

- Добре съм - най-сетне отвърна Хелена. Едва сега се вгледа по-внимателно в колибата. На места стените бяха изгнили, между гредите на покрива имаше паяжини. Другаде между изметнатите дъски имаше процепи, през които проникваше светлина. От дупките в покрива течеше дъждовна вода. През изгнилите дъски на пода растяха туфи трева и всичко под краката ѝ бе покрито с дебел пласт пръст.

- Вони отвратително - с отвращение рече Чад. С върха на ботуша си Хелена разрови пръстта и оголи дъските на пода. Пристъпи в средата на колибата, къ­дето беше огнището от видението ѝ, и отново разро­ви мръсотията. Не се учуди, когато видя, че дъските са почернели от големия огън, горял някога на това място.

Чад погледна навън.

- Ще станеш вир вода на връщане. Така не може. - Тя прибра пистолета в кобура си, свали червеното си пончо и го подаде на Хелена. - Как е главоболието ти?

- Все същото - отвърна Хелена.

- Трябваше да пийнеш повече от онзи чай с кока. Нали казват, че помагал при височинна болест. Пабло се кълне, че действа. - Чад избърса капките от оранжевото стъкло на очилата си. - Би трябвало да подейства и на теб.

Ясно беше, че само Хелена бе получила неверо­ятното видение с Уилсън. След повече от година, в порутена железопътна колиба насред Андите връз­ката, която бе търсила, най-сетне беше открита. Противно на всяка логика, инстинктът ѝ да дойде в Перу бе оправдан. Пътешественикът във времето Уилсън Даулинг отново влизаше в живота на Хелена. Сега въпросът беше защо?

Андите, Перу

50 км северозападно от Куско

23:23 ч.

16 януари 1908 г.

Уилсън отвори металния капак на консервата с вградената отварачка. Механизмът беше оригинален и досега не беше попадал на подобен. За всяка правоъгьлна консерва имаше запоена малка отварачка и не се налагаше да забива ножа си в метала и да го затъпява излишно.

Огънят най-сетне се бе разгорял на дървения под и Уилсън и Хайръм бяха принудени да седят с при­ведени глави, за да не дишат пушека. За щастие той започваше да се разрежда с изсъхването на дървеси­ната, но огънят продължаваше да пращи и съска като гневна котка, а от време на време се чуваше силен пукот, когато влагата внезапно се освобождаваше от дървото.

Уилсън подуши консервата - сардините мирише­ха ужасно, но той знаеше, че трябва да яде, и затова забоде с вилицата си мазната плът и я изгълта. На вкус не беше толкова зле, стига да свикнеш с ми­ризмата.

Огънят гореше върху купчина камъни, които Уил­сън бе разположил внимателно, за да не подпали дъсчения под и в същото време да даде възможност на пламъка да диша. Единственото достатъчно сухо място за огън беше в самата барака. Беше намерил сухи подпалки под колибата, но те не бяха достатъч­ни за топлината, която им трябваше. В отчаянието си той изля малко от безценната газ на ветроупорния фенер върху подгизналите дърва, но и това не помог­на. Цялото изживяване се вгорчаваше допълнително от Хайръм, който постоянно се оплакваше от студа и колко е уморен.

- Излизането в планината насред дъждовния се­зон е пълна глупост - мърмореше той. - Казах ти, че трябва да изчакаме.

Заради огъня Уилсън беше принуден да излезе навън в тъмното и да търси още дърва. За щастие попадна на стар бор и успя да отсече няколко съчки. Борът гореше по-добре мокър, защото смолата му се възпламеняваше лесно. Няколко минути по-късно беше обратно в бараката и с помощта на още малко газ огънят най-сетне тръгна.