Кристофър Райд - Проклятието на инките

Напред смътно различи силуетите на десетина души, които работеха здравата, за да махнат камъ­ните, нападали върху релсите. Зад тях не можеше да се види нищо през сивата дъждовна завеса, но­сеща се от долината нагоре към влака. Чад скочи на плочите до Хелена, навлякла червено найлоново пончо и с ловджийски очила, тип маска, с яркооранжеви стъкла.

- Идвам с теб - каза тя и кимна.

- Там има някаква стара къща - посочи Хелена. Имаше цел, върху която да се съсредоточи. - Да идем да я огледаме.

- Моля да се върнете след пет минути! - извика началник-влакът.

Хелена и Чад тръгнаха по мократа земя към ста­рата колиба, която изглеждаше така, сякаш стои там от сто години. Намираше се на петнайсетина метра от влака и Хелена реши, че вероятно са я построи­ли като склад по време на строежа на железопътната линия. В долината зловещо изтътна гръм. Хелена за­тъна до глезените в калта и трябваше да извади мно­го внимателно крака си, за да не си изгуби ботуша. Чувстваше се по-зле от всякога и започваше да се пита дали аспиринът изобщо ще ѝ подейства.

- Направо обожаваш дъжда! - извика Чад. - Да се надяваме, че няма да ни тресне гръмотевица.

Небето над тях беше толкова тъмно, че изглежда­ше по-скоро вечер, отколкото ранен следобед. Ста­рата колиба като че ли бе построена от австралий­ски евкалипти. Местните власти ги бяха засадили из цяло Перу в края на XIX век, защото растяха бързо дори на тези височини и бяха достатъчно яки, за да издържат през дългия сух сезон. Колибата определе­но бе виждала по-добри времена и ако човек се вгле­даше добре, можеше да забележи, че е леко килната настрани.

Хелена пристъпи към зейналия вход, но Чад сло­жи ръка на рамото ѝ и я спря.

- Аз влизам първа. - Тя извади глока, който дър­жеше на кръста си. - Може да има животни. - Вдигна оръжието и пристъпи предпазливо вътре.

Слепоочията на Хелена пулсираха. Тя се обърна към влака и видя, че неколцина пътници надничат през прозорците към тях. Силен порив на вятъра из­тръгна чадъра и в ръката ѝ остана само дръжката.

Дъждът зашиба лицето ѝ и Хелена скочи вътре, за да се скрие.

Веднага изгуби ориентация. Започна да ѝ причер­нява и трябваше да впрегне всичките си сили и чув­ство за равновесие, за да се задържи на крака. Опита се да се противи на това, което вижда, но колкото повече усилия правеше, толкова повече светът около нея се променяше.

Във внезапната ярка светлина видя пътешестве­ника във времето Уилсън Даулинг, седнал на пода пред буен огън. Хелена едва се сдържа да не извика от изненада. Срещу него седеше някакъв мъж. Виде­нието беше толкова ясно, сякаш и двамата бяха точно пред нея! В този миг Хелена дори нямаше време да се запита как е възможно това.

Двамата мъже бяха само по бельо. Седяха облег­нати на нещо като седла от кафява кожа. От греди­те над тях висяха мокри дрехи. Уилсън седеше по турски и ядеше сардини от правоъгълна консервна кутия.

Пращящият огън гореше в средата на пода, буй­ните оранжеви пламъци подскачаха нагоре към ско­сения таван на колибата. Дървото беше мокро - към гредите се издигаше гъст бял пушек.

Хелена се вгледа в лицето на Уилсън. Изглежда­ше малко по-стар, отколкото го помнеше. Говореше - разговорът изглеждаше сериозен - но тя не може­ше да чуе гласа му или каквото и да било, свързано с видението, само барабаненето на дъжда по покрива и тежките стъпки на Чад по гнилия под до нея. Усе­щаше, че Чад е до нея, но виждаше единствено кар­тината в главата си.

Мъжът срещу Уилсън пушеше цигара и пиеше уиски направо от бутилката. Беше много слаб, напра­во хилав. Лицето му изглеждаше познато, но Хелена не можеше да се сети къде го е виждала. На стената беше облегната пушка „Спрингфийлд“. Баща ѝ има­ше същата в оръжейната си колекция.

Видението беше повече интригуващо, отколкото плашещо. Толкова много пъти си бе мечтала да види Уилсън отново и макар да знаеше, че сцената пред очите ѝ всъщност не е тук, Хелена изпита облекче­ние, че помежду им все още съществува връзка, кол­кото и шантава да е тя. Уилсън набучи мазна сардина с малката си вилица и я поднесе към устата си.

Стените на бараката бяха чисти и нови, така че действието явно се развиваше по времето, когато е била построена. Хелена пристъпи напред в халюци­нацията си. Макар огънят да гореше буйно, не усети топлината му. Тя се вгледа в лицето на Уилсън и в косата му, която беше по-дълга, отколкото последния път, когато го видя. Ръцете му бяха точно каквито ги помнеше, движенията му - уверени и силни. На пода до него имаше кожена чанта. Ботушите му бяха по­ставени внимателно до огъня, обърнати към пламъ­ците, за да изсъхнат по-бързо.