Кристофър Райд - Проклятието на инките

Уилсън погледна хилавия мъж от другата страна на огъня, с бледата му кожа и щръкнали ребра.

- Имаш вид на човек, на когото малко повече хра­на не би се отразила зле.

Хайръм отпи поредната глътка уиски.

- Австралиец си, нали?

Уилсън кимна.

- Да.

- Чувам, че сте дали право на жените да гласу­ват. Първите в света! - подигравателно рече той и се разсмя.

- Новозеландците бяха първи - поправи го Уил­сън.

- Новозеландците? - изненада се Хайръм. - На­истина ли?

- Те бяха първи. Ние сме втори.

- Така или иначе, и в двата случая е глупост - раз­палено рече Хайръм. - Досадните борци за правата на жените са плъзнали навсякъде из Щатите. Голяма беля са. Много голяма. Ако питаш мен, никога няма да получат избирателни права у дома. В Съединени­те щати жените са повече от мъжете според преброя­ването отпреди осем години, а това означава, че биха контролирали всичко.

- И какво му е лошото на това?

Хайръм го посочи с бутилката.

- Майтапиш се, нали?

- И мъжете, и жените ще имат право на глас - обя­ви Уилсън. - Това е бъдещето, към което вървим.

- Пълни глупости! - отвърна Хайръм. - Нико­га няма да се случи. - Той замълча за момент и се вгледа в Уилсън. - Наистина се надявам да разбираш повече от откриване на изгубени градове на инките, отколкото от политика, защото е ясно, че за нея нищо не знаеш. Можеш ли да си представиш жени да упра­вляват света? - Той отново се изсмя. - Навсякъде ще има вази с цветя и всяка маса ще е с плетена покрив­ка. Никой няма да може да казва онова, което ми­сли в действителност. Мъжете ще трябва да вършат половината домакинска работа. Модата ще стане от първостепенна важност. Ще настъпи пълен хаос! Да не говорим за края на месеца!

- Всичко се променя - рече Уилсън. - Това е един­ственото сигурно нещо, на което съм се натъквал.

Хайръм отново започна да свива цигара.

- Знам две неща, които никога няма да се проме­нят. Религията ще продължи да съществува и ще си остане най-ценното нещо на света. През целия си жи­вот съм се занимавал с история, изучавал съм много епохи и най-различни империи. Всички те имат две общи черти - религията и златото. Именно затова ги е имало инките, същото важи и за конкистадорите. Това е причината и за железопътната линия, която строят край колибата - за да събират души и богат­ство, било то във формата на захарна тръстика, въ­глища или друго. Всичко в крайна сметка се измерва в злато.

Уилсън посочи с вилицата раницата с консервите сардини и печен боб.

- Наистина трябва да хапнеш нещо.

Хайръм вдигна бутилката си.

- Всичко, от което се нуждая, е тук.

Дъждът продължаваше да се сипе върху колиба­та. Уилсън обърна дрехите си, за да изсъхнат добре. Застанал в гъстия пушек, той нямаше как да не си помисли за ролята, която играеше в събитията около Мачу Пикчу. Древният град беше портал към други светове, а работата му беше да заведе Хайръм Бингам до руините му, така че изгубеният град на инки­те най-сетне да бъде представен на модерния свят. И изобщо не можеше да разбере защо именно Хай­ръм Бингам е човекът, който щеше да се прочуе с откриването му - той изглеждаше странен избор. Но така или иначе, Уилсън беше тук да изиграе роля­та си и след осем години чакане най-сетне мисията му наближаваше края си. Животът му бе неразрив­но преплетен със сили, които почти не разбираше, но въпреки това не се съмняваше, че миналото може да повлияе на бъдещето и бъдещето от своя страна може да повлияе на миналото. Той беше Надзирате­лят и работата му беше да действа според мисиите, кодирани в Свитъците от Мъртво море. Те бяха до­кументите, които насочваха съдбата му. Миналото трябваше да бъде пазено от бъдещето, а бъдещето - от миналото. Такъв беше редът на нещата.

След няколко дни Уилсън най-сетне щеше да на­пусне тази епоха. Порталът на Мачу Пикчу щеше да е изходът му от този странен и изпълнен с невежество свят и той можеше да си отдъхне, знаейки, че е завел успешно Хайръм Бингам до съдбата му и сла­вата, която вървеше с нея.

Внезапно косъмчетата на ръцете му настръхнаха и по цялото му тяло преминаха тръпки. Изпита чув­ството, че го гледат от мрака.

Погледът му нервно се насочи към пустите ъгли на бараката. Виждаше единствено танцуващата свет­лина на огъня, рисуваща нереални, непрекъснато променящи се нюанси на златното по голото дърво. Дъждът продължаваше да вали и вятърът връхлита­ше тънките стени, като ги караше да скърцат и стенат. Идеше му да отиде до вратата и да погледне навън, но знаеше, че там няма никого - само трите магаре­та, вързани за халката на дръжката. Ако се уплашеха, щяха да се задърпат и вратата щеше да се отвори. Но противно на всяка логика, чувството не можеше да се сбърка с нищо - някой го гледаше. Усещаше го.