Кристофър Райд - Проклятието на инките

В разписанието на луксозния ресторант пише­ше, че сутрешният чай се поднася в 10, в 11:30 се предлагат коктейли, а обядът е в 13 ч. Влакът раз­виваше максимална скорост от четиресет киломе­тра в час на правите участъци, което според Хелена беше твърде бавно. На всичкото отгоре я мъчеше ужасно главоболие. Трябваше да положи огромни усилия да остане позитивна, докато от масата зад нея се долавяше аромат на кроасани с масло. От миризмата ѝ призляваше. Тя се обърна към прозо­реца и се опита да се потопи изцяло в прекрасния свят отвън.

Беше минала повече от година, откакто Уилсън бе изчезнал от живота ѝ, оставяйки я в истинско чисти­лище. Нямаше съмнение, че е самотна. Казваше на всички около себе си как се чувства, но криеше ис­тинската причина за мъката си. Никой нямаше да ѝ повярва, че е срещнала пътешественик във времето - никой не би повярвал на нещо толкова нелепо. Но беше станало точно това. За щастие беше спряла да се опитва да каже истината и в резултат животът ѝ бе станал по-лесен. Когато си имаш работа с толкова смахнато нещо, беше по-добре да излъжеш, отколко­то да се мъчиш да обясняваш неща, които никой не би могъл да разбере.

Срещата с Уилсън Даулинг беше най-доброто и в същото време най-лошото, което ѝ се бе случвало, но предимно най-лошото.

Тя разкопча джоба на туристическото си яке и извади повредената египетска монета, която ѝ беше дал Уилсън. Монетата би трябвало да представлява връзка между миналото и бъдещето. Гневно я сти­сна между пръстите си. Нима ѝ беше писано да из­живее остатъка от дните си в чудене дали някога ще го види отново? Уилсън бе дошъл в нейния свят преди малко повече от година, бе изпълнил мисия­та си и я бе изоставил подобно на турист, зарязал лятна романтична връзка. Каза, че пътува през вре­мето, колкото и шантава да изглеждаше подобна концепция. И все пак Хелена знаеше, че казва ис­тината - беше станала свидетел на действия, които не можеха да се обяснят по друг начин. Уилсън Дау­линг владееше сили, които биха били невъзможни без огромно познание от бъдещето. Със сигурност беше Надзирателят, какъвто твърдеше, че е. Хелена не се съмняваше в това.

Гледаше навън през прозореца и мислено подка­няше влака да се движи по-бързо. Хелена определе­но беше красива жена и този факт не беше останал незабелязан от пътниците и обслужващия персонал на влака. Стойката ѝ бе отлична, симетричното лице и съвършената ѝ кожа привличаха погледите на мно­зина, както правеше и атлетичното ѝ тяло. Тя свали бейзболната си шапка, махна ластика на опашката и остави косата си да падне свободно. Гъстата ѝ, дълга до раменете руса грива накара пътниците във вагон-ресторанта да я зяпнат, но Хелена не им обърна вни­мание. От дете беше свикнала да я гледат както мъже, така и жени. Но те бяха привлечени не просто от кра­сотата ѝ - Хелена имаше здравословно присъствие - качество, което много трудно можеше да се опише с думи. Това беше коефициентът на жизнената сила на човек, очевиден у онези, при които е силен, както и у онези, при които е много слаб. Когато хората я зя­паха, те неизменно долавяха и него и колкото повече я гледаха, толкова повече им се искаше да я гледат.

Едно беше сигурно - нервите на Хелена Каприарти бяха опънати до скъсване и външният ѝ вид с нищо не показваше бушуващите в нея емоции, кои­то можеха да изригнат всеки момент със страшни последици. Никой във влака не знаеше на какво е способна, а и не би могъл да разбере само с гледане. Тя беше жена, тръгнала на своя мисия и нямаше да позволи на нищо и никого да ѝ попречи да намери връзката, която търсеше.

Разтри слепоочия, за да намали главоболието, сложи си отново шапката и отпи глътка от димящия чай с кока пред нея. Пабло беше казал, че местната напитка, съдържаща листа от истинска кока, би тряб­вало да отслаби ефектите от височинната болест.

Пабло Ескатор седеше от другата страна на пъте­ката. Всеки, който пътуваше до Мачу Пикчу с про­чутия „Хайръм Бингам експрес“, получаваше водач, стига да отседне най-малко за две нощи в петзвездния хотел „Мачу Пикчу“, кацнал високо на планин­ския връх в непосредствена близост до древния град на инките.

Срещу Пабло седеше бодигардът на Хелена Чад Чадуик, смятана за един от най-добрите в бранша си. Бащата на Хелена, Лорънс, бе настоял да вземе със себе си телохранител, ако иска да ходи в Южна Аме­рика - а той винаги настояваше, докато не стане него­вото. Хелена беше единственото му дете и богатият бизнесмен възнамеряваше да използва значителното си влияние и власт, за да я защитава, пък било то и против желанието ѝ. Това бе единственото му усло­вие за пътуването - и като награда ѝ бе позволил да използва частния му самолет, така че на Хелена не ѝ остана друго, освен да се съгласи.