Кристофър Райд - Проклятието на инките

По челото на Гонсалес изби пот.

- Винаги съм подкрепял Църквата, епископе. Както неведнъж съм казвал на прелатите ви, аз съм тук, за да ви казвам какъв е законът, а не да ви го налагам.

- И въпреки това не сте съгласен с действията ми?

Гонсалес помълча, преди да отговори. Десетки мисли минаваха едновременно през главата му.

- Не искам да показвам неуважение, но смятам, че тялото на Корсел Сантияна най-сетне трябва да бъде свалено, за да се сложи край на омразата и нещата да започнат да се уталожват. Майката на Корсел е в тълпата. За бога, трябва да спрете това безумие.

- Смятате, че трябва да покажа състрадание ли?

- Да, епископе.

- Състраданието е за слабите. Живеем в мрачни времена и подобни дребни доводи нямат тежест, ко­гато врагът е самият Дявол. Знайте, че ще направя каквото е нужно, за да защитя тази света църква. И ако обичате децата си и искате да видите как растат здрави, от този момент нататък ще подкрепяте без­прекословно действията ми.

Капитан Гонсалес го погледна в очите. И тогава видя слабия червеникав пламък в студените, тъмни зеници на епископ Франсиско. Гледката беше така потресаваща, че Гонсалес си помисли, че му се е привидяло.

- Тялото на Корсел Сантияна ще остане прикова­но за стените на тази църква осем дни - нареди епис­коп Франсиско, сочейки с костеливия си пръст към капитан Гонсалес. - На осмия ден ще бъде свален и пречистеното му тяло ще бъде погребано в църковното гробище. Това е волята Божия и ще се по­грижите всяко Негово желание да бъде изпълнено. Стражата отвън да се удвои и войниците ви да носят заредени пушки. Всеки, който се опита да доближи до църквата, да бъде арестуван. Ако нещата излязат от контрол, имате позволението ми да използвате та­кава сила, каквато сметнете за необходимо.

- Ще направя каквото поискате - с разбунтуван стомах отвърна Гонсалес. В действителност не знае­ше защо отговори по този начин, но потта по челото му казваше, че това е единственото решение, което може да вземе. Единственото, което чувстваше, бе собственият му страх - същото чувство, което изпитваше, когато си мислеше как пада в бързо течаща вода.

Епископът бавно го обиколи в кръг.

- Има още една задача, която трябва да изпълните - каза той. - Въпросът е изключително сериозен и трябва да бъде посрещнат със също толкова сериоз­ни действия. Трябва да издирите бял чужденец... чо­век на име Уилсън Даулинг. Дошъл е в Куско от чуж­да страна, пристигнал е с влака днес сутринта. Сега е в компанията на онзи американец, Хайръм Бингам. Предполагам, че го познавате? Трябва да им попре­чите да стигнат до подножието на Андите. Тръгнали са натам, за да търсят изгубения град Вилкапампа. Даулинг е непознат, който иска да подкопае Църква­та на Исус Христос. Трябва да бъдете предпазливи с него, особено при тези сериозни обстоятелства. Из­ползвайте сила, за да го спрете. Когато задържите и двамата, ще ми ги доведете.

- Откъде знаете за тези хора? - попита Гонсалес.

- Бог лично ми проговори и това е нещо, което не може да се поставя под въпрос. Никога.

Капитанът отново видя червено пламъче дълбоко в черните зеници на епископ Франсиско - този път нямаше грешка. Гонсалес се взираше право напред, с напрегнати мускули и разтуптяно сърце. Беше обър­кан като човек с вързани очи, когото са завъртели в кръг.

- Ще сторя каквото заповядате - най-сетне отвър­на той. - Лично ще задържа двамата чужденци. Ко­гато са в ръцете ми, ще ви ги доведа.

- Направихте единствения разумен избор - отвър­на епископът.

106 години

напред в бъдещето

Андите, Перу

„Хайръм Бингам експрес“

30 км северозападно от Куско

09:57 ч.

17 януари 2014 г.

В един идеален свят Хелена щеше да стигне с хеликоптер направо до Мачу Пикчу. За съжаление древните руини на инките бяха включени в списъка на световното културно наследство и полетите в ра­йона бяха абсолютно забранени. Това означаваше, че най-бързият начин да стигне дотам беше с влака от Куско. Щеше да потегли с кола по коварните планин­ски пътища, ако мислеше, че така ще стигне по-бър­зо, но ѝ бяха казали, че начинанието ще ѝ отнеме два пъти повече време. Ето защо тя седеше в пищния, ся­каш взет от „Ориент експрес“ вагон-ресторант, който бавно се тътреше към Андите.