Кристофър Райд - Проклятието на инките

Поради неизвестни причини Антонио Раймонди беше изключил от картата си целия район между Пампаконас и басейна на Апуримак (близо четири хиляди квадратни километра), който включваше до­лината на Апуримак и притоците ѝ, които се спуска­ха от покритите с ледници върхове на Андите. Имен­но там се намираше свещеният град Вилкапампа.

Дъждът по принцип си валеше упорито, но през последните десетина минути задуха вятър и заваля още по-силно. Следобедното небе стана по-тъмно от обичайното, в далечината просветна светкавица, последвана от гръм.

Хайръм отново предложи да влязат вътре и да из­чакат времето да се оправи, но Уилсън отказа.

- Много добре знаете, че дъждовният сезон тук продължава поне до април, така че няма никакъв смисъл да се опитваме да избегнем лошото време. Трябва да тръгваме, при това още сега.

Хайръм го погледна изпод шапката си.

- Е, значи наистина тръгваме?

Той с неохота влезе вътре, махна капачката на пи­салката си и написа кратка бележка:

Заминавам да открия Вилкапампа - надявам се.

Ще се върна след две седмици.

После се подписа и написа датата.

Угаси газената лампа, излезе и затвори. Закрепи бележката върху вратата с помощта на кабарче.

- Знаете ли какво ми харесва у перуанците? - каза той, докато излизаше на проливния дъжд. - Не ти се налага дори да заключваш вратата си. Местните са толкова честни, че няма и да си помислят да открад­нат нещо.

- Да, много мили хора са - нетърпеливо каза Уил­сън. - Трябва да тръгваме.

- Имам един стар приятел - добави Хайръм. - Хари Фут. Професор е в Иейл. Трябва да пристигне с влака някъде през следващата седмица. Страхотен тип е. Ботаник, нали разбирате. Не искам да се тре­вожи.

- Да се надяваме, че ще се върнем, преди да е пристигнал.

Хайръм погледна с обич къщичката с купчините боклуци на прага.

- Сбогом, дом далеч от дома - извика той и се обърна да яхне магарето си. - А сега, Джени, мизер­но дребно създание такова, можем да го направим или по лесния, или по трудния начин. Изпълнявай или те чака камшик.

Уилсън вече беше яхнал своето магаре, чиито кра­ка като че ли се разтрепериха под тежестта му.

- Тръгваме на северозапад - обяви той.

- Сигурен ли сте, че знаете къде отивате? - със съмнение го попита Хайръм.

- Тръгваме към село Торонтой в началото на Голе­мия каньон на Урубамба - каза Уилсън.

- Никога не съм чувал за това място - отвърна Хайръм. - Та откъде казахте, че знаете къде отиваме?

- Бил съм там - каза Уилсън и смушка с пети мал­кото магаре... но то не помръдна.

Хайръм го погледна развеселен.

- Нали те предупредих, Уилсън Даулинг. Няма да е толкова лесно, колкото си мислиш. Малката гадинка под теб не е кръстена току-така Диабло.

Куско, Перу

Катедралата

14:58 ч.

16 януари 1908 г.

Капитан Гонсалес стоеше на проливния дъжд пред извисяващите се стени на базиликата. Хората му бяха построени на горните стъпала между църк­вата и гневната тълпа, която растеше с всеки час през последните три дни. От време на време капитанът поглеждаше през рамо към безжизненото тяло на Корсел Сантияна, разпнат на църковната камбана­рия. И всеки път, когато го правеше, стомахът му се преобръщаше.

Капитанът беше на средна възраст и познаваше редник Сантияна и брат му Хуан още от момчета. А сега Корсел беше мъртъв, а Хуан Сантияна бе изчезнал загадъчно - никой не го беше виждал от седмици. Погледът на капитана затърси в тълпата и откри майката на Корсел в първата редица, паднала на колене; сълзите пълнеха кръвясалите ѝ очи и се стичаха по бледите ѝ бузи, както се бяха стичали не­прекъснато откакто научи за ужасната съдба на сина си. Стоеше коленичила на същото това място вече близо три дни без храна и вода и гледаше как синът ѝ умира на Христовия кръст, докато безброй гласове от тълпата викаха сквернословия и хули към него. В много отношения беше по-лошо да гледа колени­чилата жена, отколкото смъртта на Корсел. Неговата участ го беше застигнала - а нейният тъжен живот продължаваше.

В сбръчканите си мокри ръце тя стискаше фина молитвена броеница с тежък сребърен кръст. Но­сеха се слухове, че епископ Франсиско я повикал в църквата, за да ѝ покаже зверски обезобразено­то тяло на монсеньор Пера, след което ѝ подарил броеницата на мъртвия свещеник. Никой не бе чул какво ѝ беше прошепнал след това, но тя прос­то беше излязла навън на дъжда и бе паднала на колене точно на мястото, на което се намираше и сега.