Кристофър Райд - Проклятието на инките

Червеното пламъче проблесна в очите на епископа.

- Аз съм самият Господ Бог! - заяви той с гръмовен глас. Раменете му се изпънаха и той се изправи. - Ще изпълните моите заповеди, капитане! Когато Уилсън Даулинг пристигне, ще го застреляте. Ако успеете, ще защитя семейството ви. Ако се провали­те, ще гледате как децата ви умират пред очите ви. - Той замълча за момент. - Погледнете ме в очите, капитане. Това, което казвам, е Божието слово. Под­чинете се или очаквайте Неговото възмездие.

Куско, Перу

Булевард „Де Сол“

18:44 ч.

24 януари 1908 г.

Течението завлече Уилсън към дълбокото. Ръцете му бяха закопчани отзад и не можеше да се защити от безбройните свирепи удари по друг начин, освен да остави тялото си отпуснато, за да ги поглъща. Сблъс­ка се с поредното потопено нещо, което за момент го катапултира от кафявата тиня, но миг след това от­ново бе завлечен под повърхността. Не си беше поел дъх - не му се отвори възможност - и се боеше, че няма да може да оцелее още дълго в бързото течение. Беше се надявал то да стане по-бавно, но изглежда се случваше обратното - колкото по-нататък го отнася­ше водата, толкова по-силно ставаше течението.

Не можеше да отвори очите си в щипещата кал и се запита дали животът му ще приключи тук. Се­тивата му блокираха, когато се блъсна в поредния предмет. Беше чакал осем години да изпълни миси­ята си в Перу, а всичко се бе развило само за осем дни. Кубът на инките беше откраднат и лудостта бе завладяла света.

Поредица несвързани мисли премина през ума му, докато течението го въртеше и подхвърляше така, че вече дори не знаеше къде е горе и къде долу. Видя лицето на Хелена със спокойно и насърчително из­ражение. Беше го намерила, точно както бе обещала.

Хелена представляваше толкова много от нещата, на които Уилсън се възхищаваше най-силно у хората - вярност, кураж и убеденост, непреклонна убеденост. Ако умре сега, щеше да е щастлив да знае, че пъ­тищата им са се докоснали. Общата им съдба беше нещо, което не беше очаквал, постоянна сила, откак­то стана Надзирател - и той я ценеше над всичко.

Дробовете му започнаха да се свиват конвулсивно от недостига на кислород. Беше чел някъде, че уда­вянето било приятен начин да умреш, че спасените хора твърдели, че когато поемали вода вместо дъх, не изпитвали болка, а само някакво спокойствие, ся­каш се реят сред облаците. Болката започвала едва когато изкарат водата от дробовете им.

„Какво ли ще е да се удавиш в река от кал?“ - за­пита се Уилсън.

Помисли си за Хайръм Бингам с вечната цигара в устата му, за плашещо кльощавото му тяло, за начи­на, по който мрънкаше, когато не искаше да направи нещо.

Спомни си професор Оутър, гения, който бе про­менил церебралните му връзки, за да може да изцелява тялото си по команда, както и да задейства пъл­ния потенциал на силите си. Забавният дребен човек беше негов приятел и наставник.

Внезапно в мислите му нахлу образът на епис­коп Франсиско - аленият пламък в очите му, злата усмивка, изкривила лицето му, докато гледаше как го пребиват. Вътре в него бе обезумялата душа на Франсиско Писаро, испанския конкистадор, унищо­жил империята на инките.

Отново се блъсна в нещо, което за момент спря движението му напред в калната вода. Силното те­чение го дърпаше, опитваше се да разкъса дрехите и кожата му. Накрая водата го завъртя и той отново се понесе, като удари главата си в някакъв камък. Опит­ваше се да се вкопчи в каквото и да е с пръсти, но не успяваше.

Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

„Удавянето е безболезнен начин да умреш“ - на­помни си той.

Внезапно се завъртя в течението - нещо хвана ра­мото, после и крачола му! Усети как го дърпат срещу бързото кално течение. Разни предмети продължа­ваха да го блъскат. Главата му най-сетне се подаде над водата и той отчаяно пое глътка въздух. Някой го държеше, но не можеше да види кой. После за мо­мент го изпусна и той отново се озова под водата и се нагълта с мръсна вода.

Посегнаха още ръце, сграбчиха стъпалото му, после ръцете и краката и го задърпаха силно срещу течението. Главата на Уилсън отново се появи на повърхността, силният дъжд го шибаше в лицето и отми калта от очите му.

Разпозна гравирания нагръдник, притиснат в него. Акла се беше вкопчила в него и мускулите на тялото ѝ играеха под кожата.

Сонтане я държеше за кръста. Четири други жени воини държаха Сонтане, образувайки верига. Санти­метър по сантиметър Девиците на слънцето изтегля­ха Уилсън от силното течение.