Кристофър Райд - Проклятието на инките

Хана кимна и хукна към църквата „Саграда Фами­лия“. Чад и Хелена се втурнаха към „Ел Триунфо“.

Хелена тичаше под проливния дъжд и се трево­жеше, че Уилсън няма да оцелее в буйния поток кал и боклуци, в който се беше хвърлил. Винаги беше поемал безумни рискове, като разчиташе, че неве­роятните му физически способности ще го спасят. Един ден можеше да прекали и с живота му щеше да е свършено.

Погледна в миналото и едва различи войниците, разположени в другия край на площада - бяха тръг­нали на север. Разбеснялата се река, която течеше през Пласа де Армас, беше откъснала катедралата от казармата. Войниците трябваше да се насочат на север, преди да могат да прекосят от другата страна. Но въпреки това около църквата вече имаше десет­ки мъже, опрели пушки върху чувалите с пясък, със сложени щикове.

„Един човек срещу цяла армия - помисли си Хе­лена. - Господи.“

Затърси с очи в дъжда между множеството сгради и наводнените улици, очаквайки едновременно със страх и надежда да види Уилсън. Не можеше да си представи, че ще успее да се доближи до това място при толкова много войници на стража.

„Ами ако Кубът не е вътре?“ - помисли си тя. Чад приближи първата от трите врати. Дръпна огромни­те метални халки, после заблъска по подсиленото дърво с дръжката на пистолета си. Почака няколко секунди и продължи нататък. Всяка врата беше за­ключена и те завиха на ъгъла към южната страна. Водата се носеше покрай повдигнатите основи; калдъръмената улица се бе превърнала в мръсна, бързо течаща река, също като Пласа де Армас.

Чад удари с юмрук малка врата, която вероятно беше някакъв служебен вход.

- Стреляй в резето! - извика Хелена в дъжда.

- Изобщо не съм религиозна, но не съм сигурна, че идеята е добра - отвърна Чад.

Хелена я избута, прицели се с пистолета на дон Ерависто и дръпна спусъка. Изстрелът отекна гнев­но. Хелена погледна металното резе, което едва се беше огънало от куршума. Отстъпи назад и настра­ни, за да избегне рикошета, после стреля бързо още три пъти.

Димящото резе вече висеше на болта си.

- Каквото и да стане, не позволявайте на никого да ме доближава - каза Хелена. - Не ми пука, ако дойде полиция. Погрижете се да ми осигурите сво­бода да правя каквото си искам. Съдбата на света за­виси от това.

Тя изрита дървената врата и влезе в притихналата църква.

Куско, Перу

Пласа де Армас

18:55 ч.

24 януари 1908 г.

Девиците на слънцето щяха да ги прикриват от покривите, а после да последват Уилсън, когато му дойде времето. Стените на църквата бяха високи към петнайсет метра и беше невъзможно да се покатерят по тях, без да бъдат забелязани. Изписаните прозор­ци и служебните входове бяха залостени и пред тях бяха натрупани чували с пясък. Оставаха само глав­ните порти на катедралата, които бяха подсилени с тежък метален обков и големи месингови болтове. Дори огромната сила на Уилсън не би могла да ги преодолее.

Когато каза на Акла, че е открил обезобразеното тяло на Виване в тъмницата под манастира, Уилсън очакваше тя да изгуби контрол - но Акла остана на­пълно спокойна и съсредоточена, сякаш знаеше, че ще си отмъсти.

В зловещия мрак Уилсън огледа стените и покри­ва на огромната църква с надежда да види сиянието, показващо присъствието на Хелена. Беше я помолил да остане с епископ Франсиско и предполагаше, че тя вече е вътре. Ако не беше, сиянието ѝ трябваше да се появи всеки момент. Огледа площада, като си отбеляза точната позиция на войниците и укрепле­нията им.

Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън чакаше Акла и воините ѝ да станат „един ум“, както тя го на­ричаше - някакъв вид транс. Накрая Акла го потупа по рамото и протегна ръка, сякаш искаше да устано­ви физически контакт с него.

Той стисна студената ѝ длан и погледна в дълбо­ките ѝ махагонови очи.

- Никаква милост - каза Акла. - Ще се бием до­край.

- Аз ще отворя... вие ме покривайте. - Уилсън от­ново поиска да ѝ каже нещо лично, но просто не му идваха думи. Мъже и жени скоро щяха да умрат в битка и емоциите му вече бяха изключени.

Провери меча на лявото си бедро, легна на кал­дъръма и запълзя по корем към потока, течащ към Пласа де Армас. Използвайки цялата си сила, той се хвана здраво и внимателно отпусна полуголото си тяло в буйното течение. Боклуци и тежки предмети го заблъскаха, докато пълзеше напред метър след ме­тър, опора след опора. Познаваше силата и непредсказуемостта на водата и трябваше да напрегне всич­ки сили, за да се държи.