Клайв Къслър - Виксън 03

— Чрез проста хитрост. Влязох през главния вход на болницата и излязох през задния. Една линейка ме закара до военновъздушната база „Хайдрийк“, откъдето се качих на военен реактивен самолет и кацнах на писта близо до Пемброук. Влакът всъщност е на президента и аз го бях наел за няколко часа, използвайки пътуването му за основен ремонт.

— Но защо ви е била нужна тази сложна заблуда?

— Често смятам за необходимо да прикривам движението си — отговори Де Ваал. — А както сигурно ще се съгласите, операция „Дива роза“ не е нещо, което трябва да се афишира.

— Така е.

— А вие, капитан Фокс, ще можете ли да изчезнете от поглед, без да събудите подозрение?

Фокс кимна утвърдително.

— Напуснах Умконо, потънал в скръб. Приятелите и съседите ми мислят, че съм се върнал в Шотландия.

— Добре тогава. — Де Ваал отиде отново до бюрото си, написа нещо на едно листче и го подаде на Фокс. — Това е адресът на един хотел, на шестнайсет километра на юг от града. Вземете си стая и чакайте да получите необходимите документи и инструкции, за да търкулнете топката. От този момент правителството на Южна Африка ви смята за мъртъв. — Той отпусна рамене. — Господ да ни е на помощ!

— Господ ли? Не ми се вярва. — Зли пламъчета заблестяха в очите на Фокс. — Искрено се съмнявам, че ще застане на наша страна.

Под кабинета на министъра полковник Зееглер се разхождаше сам напред-назад в оперативния отдел пред широка маса, отрупана с лъскави снимки.

За първи път във военната си кариера той се чувстваше напълно объркан. В нападението над фермата на Фокс имаше нещо интригуващо, което не се покриваше с обичайната схема на терористични действия. То беше извършено прекалено прецизно и изпипано, за да е дело на АРА. Освен това и не беше в стила на Лусана. Той може и да издаваше заповеди за смъртта на бели войници, но никога не би намерил извинение за убийствата на местните работници, наети от Фокс, особено на жените и децата. Тази част противоречеше на познатата стратегия на бунтовническия водач.

— Кой може да е тогава? — запита се гласно Зееглер.

Положително не бяха чернокожи войници от Южноафриканските въоръжени сили — това не би могло да стане без негово знание.

Той спря да се разхожда и разбърка снимките, направени от екип следователи след нападението. Никакъв свидетел не бе намерен и никой от нападателите не бе заловен. Всичко бе извършено перфектно, без нито една грешка.

Дори и най-слабата улика за разпознаването на нападателите му се изплъзваше. Но дългогодишният му опит подсказваше, че такава има и тя се спотайва някъде.

Като хирург, който изучава рентгенова снимка преди сложна операция, Зееглер взе една лупа и за двайсети път започна да се взира във всяка снимка.

Самолетът на „Еър Малави“ от Лоренсу Маркиш, Мозамбик, кацна на пистата и зарулира към терминала на летището на Претория. След няколко минути воят на реактивните двигатели стихна, стълбата бе спусната и пътниците започнаха да слизат, кимвайки за довиждане на красивите африкански стюардеси.

Майор Томас Мачита се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт и когато дойде редът му, подаде фалшивия си паспорт на граничния служител.

Белият южноафриканец погледна снимката и името Джордж Ярико под нея и се усмихна.

— Това е третото ви посещение в Претория за този месец, господин Ярико — и кимна към куриерското куфарче в ръката на пътника. — Много го обсипват с работа вашия консул, щом толкова често получава горещи инструкции.

Мачита сви рамене.

— Ами ако външният ни отдел не ме изпрати в Претория, ще ме прати някъде другаде. Не искам да ви засегна, сър, но все пак предпочитам да нося пратки в Париж или Лондон.

Служителят му направи знак с ръка да минава.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя отново — подхвърли той след него с подигравателна любезност. — Приятен престой!

Мачита се усмихна, разкривайки всичките си зъби, и нехайно продължи към изхода. Излезе от терминала и помаха на първото такси от дългата редица. Шофьорът кимна и запали двигателя. Но изведнъж, преди още да е потеглил към клиента си, друго такси излезе от края на редицата, изпревари го и спря пред Мачита сред шумната глъчка от гневни протести и сигнали от клаксони от останалите коли, чакащи реда си.

На Мачита му стана забавно. Той метна куфарчето си на задната седалка и се настани до него.

— Мозамбикското консулство — съобщи той на агресивния шофьор.