Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

— Колкото по-бързо, толкоз по-добре — отвърна Пит със сериозен тон, имайки предвид огромния смъртоносен заряд в кораба.

В продължение на пет минути съоръженията бяха разтоварени, катерът бе здраво завързан с кормилото за „Пайлъттаун“ и мъжете тежко заизкачваха стръмния склон откъм лявата страна на кърмата. Пит водеше колоната, следван от Джордино и останалите, а най-накрая вървеше Доувър.

Склонът не беше образуван от плътна скала, а по-скоро от вулканична пепел, примесена с кал и плътна маса ронлив чакъл; всеки един от групата пробваше с обувка да открие някъде вдлъбнатина, за да стъпи, но в повечето случаи се подхлъзваше две крачки назад от трите, които бе успял да направи. От пепелта се надигаше прах и полепваше по облеклата им, образувайки тъмносив слой. Скоро по кожата им изби пот и засилващото им се тежко дишане се чуваше все по-високо по микротелефонната гарнитура под защитните им каски.

Пит им извика да спрат в една тясна издатина, широка не повече от метър и двайсет и дълга толкова, колкото да побере шестимата. Изтощен, Джордино побърза да седне и пренагласи ремъците на ацетиленовия балон на гърба си. Накрая, макар и задъхан, успя да скалъпи свързано изречение:

— Как тъй се е заклещила тази ръждясала гемия тук, да я вземат дяволите!

— Вероятно течението я е изтласкало към някой тесен залив, който е съществувал през 1987 година — отвърна Пит. — Според Мендоса тъкмо тогава е било последното изригване на вулкана. Сигурно изхвърлените газове са разтопили леда наоколо и са го превърнали в милиони литри вода. Потокът кал заедно с облака пепел са се стекли от планината до морето и са затрупали кораба.

— Странно, че досега кърмата не е била забелязана.

— Не е толкова странно — отвърна Пит. — От нея се подава толкова малко, че е почти невъзможно да се открие по въздуха, а от два километра от брега тя се слива с назъбената брегова ивица и става почти незабележима. Единствената причина, че част от кърмата се показва, се дължи на последните бури.

Доувър се изправи, притискайки тяло в стръмния насип, за да запази равновесие. Той отвърза тънко найлоново въже от кръста си и го размота — единият му край завършваше с кука. После погледна надолу към Пит.

— Ако ми държиш краката, ще се опитам да прехвърля куката през бордовата ограда на кораба.

Пит хвана левия му крак, а Джордино се намести удобно и хвана десния. Едрият шкипер от бреговата охрана се наведе назад над издатината, разлюля куката в разширяваща се дъга и я метна във въздуха.

Тя прелетя над кърмата и я захапа. По-нататъшното изкачване отне само няколко минути. Изтегляйки се нагоре, ръка върху ръка, групата се изкачи на палубата. Дебели пластове ръжда, примесена с пепел, се отронваха под краката им. Малкото, което се виждаше от „Пайлъттаун“, представляваше отвратителна гледка.

— Няма и следа от Мендоса — каза Доувър.

— Най-близкото равно място за кацане на вертолет е на километър оттук — отвърна Пит. — Тя и групата й ще трябва да вървят пеша дотам.

Джордино се приближи до бордовата ограда покрай корозиралия междинен вал и погледна надолу към водата.

— Отровата сигурно се е просмукала през корпуса по време на връхната точка на прилива.

— А може и да е складирана в задния товарен трюм — добави Доувър.

— Товарните люкове са затрупани под тонове от проклетата лава — отбеляза с отвращение Джордино. — Ще ни трябва цял парк булдозери, за да проникнем вътре.

— Запознат ли си с корабите тип „Либърти“ от Втората световна война? — обърна се Пит към Доувър.

— Може да се каже. В течение на годините съм проверявал немалко от тях за незаконно пренасяне на товари. — Той коленичи и започна да чертае контур на кораба. — Би трябвало в кърмовата кабина на горната палуба да има капак за авариен изход, който води към тунела на водещия винт. На дъното има малка ниша. Бихме могли оттам да си проправим път към товарния трюм.

Всички продължиха да мълчат след думите на Доувър. Би трябвало да ги изпълва чувството за изпълнена задача, след като бяха открили източника на нервнопаралитичното вещество. Но вместо това те бяха обзети от мрачно предчувствие — реакция, предположи Пит, произтичаща от разочарование след възбудата от търсенето. Към това се добавяше също и скрит ужас от мисълта какво ли всъщност щяха да открият зад стоманените преградни стени на „Пайлъттаун“.

— Може би… може би ще е по-добре да изчакаме хората от лабораторията — предложи един от химиците колебливо.