Клайв Къслър - Изхвърлени в морето

— Започвам да си спомням, че май четох нещо… — Пит замълча за миг и продължи: — О, да, „Вълшебният кораб“.

— Точно така го кръстиха журналистите — потвърди Доувър. — Те определиха появите и изчезванията му с израза „има кораб, няма кораб“.

— Голям ден ще бъде за тях, когато излезе наяве, че той години наред е плавал свободно с товар, съдържащ отровно вещество.

— Не може да се предвиди ужасът, ако корпусът му се е сцепил от айсберга или се е разбил в скалистия бряг и товарът му се е разпилял веднага — допълни Доувър.

— Трябва да проникнем в товарните му трюмове — каза Пит. — Свържи се с Мендоса, съобщи й за местоположението на разбития кораб и й кажи да изпрати по въздуха група химици на място. Ние ще отидем до него по вода.

— Ще имам грижата — кимна Доувър.

— Приготви и ацетиленовия резач, в случай че се наложи да си пробиваме път във вътрешността му.

Доувър се наведе над масата с картата и съсредоточи поглед в центъра на отбелязаното кръгче.

— И за миг не ми е минавало през ума, че някой ден ще стъпя на палубата на Вълшебния кораб.

— Ако излезеш прав — рече Пит, загледан в чашата си с кафе, „Пайлъттаун“ ще изнесе последното си представление.

„Катауаба“ потегли при спокойни води, но когато стигна на четвърт миля от самотния неприветлив бряг, вятър със скорост трийсет морски възела разбуни морето. Заразените с отровното вещество пръски биеха в стъклата на кабината със силата на навяващ пясък. В същото време обаче там, където разбитият кораб се бе врязал в брега, водата изглеждаше приемливо кротка, закриляна, тъй да се каже, от назъбените островърхи скали, които се издигаха на сто метра навътре от брега като комини, оцелели от опожарени къщи.

Далеч над развълнуваното море вулканът Огъстин излъчваше спокойствие и ведрина в късния слънчев следобед. Той беше едно от най-красиво изваяните планински възвишения в Тихия океан и си съперничеше само с класическото очертание на планината Фуджи в Япония.

Мощният катер се задържа за миг върху една огромна вълна с бял връх, после се плъзна по гребена й. Пит изпъна крака, хвана се здраво за бордовия парапет и продължи да изучава с поглед приближаващия се бряг.

Разбитият кораб беше наклонен на двайсет градуса, а кърмовата му секция беше покрита с ръжда. Кормилото беше обърнато докрай надясно; от черния пясък стърчаха двете лопатки на гребния винт, с полепнали по тях морски черупки. Буквите на името и домопристанището му бяха доста зацапани, за да се прочетат.

Пит, Джордино, Доувър, двамата химици от Екологичния комитет и един от младите офицери на „Катауаба“ бяха облечени във въздухонепроницаеми костюми, които ги предпазваха от смъртоносните водни пръски. Те общуваха помежду си чрез мънички предаватели, намиращи се в предпазните им каски. Всеки разполагаше със сложна система за пречистване на поемания въздух, закрепена за колана на кръста му.

Водата около тях беше покрита с всякакъв вид риба. Два кита се носеха безжизнени напред-назад с движението на прилива и отлива, споени от процеса на разлагането с делфини, големи тюлени и с по-дребните им петнисти събратя. Сред противната мърша плуваха птици, хиляди на брой. Нито едно същество, обитаващо района, не е било пощадено.

Доувър ловко провираше катера между крайбрежната бариера от стърчащи скали — останки от някогашна брегова линия. Той намали скоростта, за да изчака едно краткотрайно затишие на вълните и да използва благоприятния момент, като в същото време внимателно оглеждаше дълбочината. После, след като вълната се разби на брега и обратното й течение се разля в прииждащата след нея, той насочи носа на катера към леката пясъчна издутина, образувана около основата на заседналия кораб, и бутна дросела напред. Като кон, напрягащ сили за последното препятствие в състезанието „Гранд Нешънъл“, катерът се издигна върху гребена на вълната и се понесе върху нея през водовъртежа от пяна, докато килът се спусна надолу и остърга пясъчната издутина.

— Много добре се справи — похвали го Пит.

— Улучих подходящия момент — отвърна Доувър и под защитната маска на лицето му се видя усмивка. — Разбира се, лесно е, когато акостираш по време на най-ниската точка на отлива.

Двамата вдигнаха глави и отправиха поглед към издигащия се над тях корабокруширал кораб. Сега избледнялото име на кърмата можеше да се разчете — „Пайлъттаун“.

— Донякъде е жалко — каза благоговейно Доувър — да напишеш „край“ на една загадка.