Клайв Къслър - Циклопи

Той се наведе и поговори няколко минути с една хубава жена, която се бе подала от колата. После я целуна леко по бузата, затвори вратата и тръгна към „Проспъртиър“.

Към него се запъти ръководителят на наземния екип — спретнат на вид човек, с безупречно чиста работна престилка — и пое протегната ръка на Лебарон.

— Резервоарите за гориво са пълни догоре, господин Лебарон. Предполетният проверочен списък е готов.

— Каква е степента на задържане във въздуха?

— Ще трябва да се регулира предвид допълнителните 225 килограма влага по ризата.

Лебарон кимна замислен.

— Той ще се олекоти, когато настъпи жегата през деня.

— Уредите за управление ще увеличат чувствителността си на задействане. Забелязах ръжда по подемните кабели и наредих да ги подменят.

— Какви са изгледите за времето?

— Ниска разкъсана облачност почти през целия ден. Малка е вероятността от дъжд. При издигането ще имате насрещен вятър със скорост осем километра в час от югоизток.

— И попътен вятър на връщане. Това го предпочитам.

— Същата ли честота ще използвате, както миналия път?

— Да. През половин час ще съобщаваме местоположението ни и условията чрез обичайната връзка. Ако забележим обещаваща цел, ще предадем кодово съобщение.

— Разбрано — кимна шефът на наземния екип.

Без да каже дума повече, Лебарон се качи по стълбата в гондолата и се настани на пилотското място. Щеше да го придружава вторият му пилот Джо Кавила — шейсет и шест годишен, с тъжни очи и мрачно лице, който рядко си отваряше устата, освен когато се прозяваше или кихаше. Семейството му емигрирало в Америка от Бразилия, когато бил на шестнайсет години и малко след това той се записал да служи във Военноморските сили като летец на дирижабли. Летял, докато и последното подразделение за въздушни кораби официално било разпуснато през 1964 година. Кавила просто се появил един ден, взел акъла на Лебарон с познанията си върху по-леките от въздуха летателни апарати и бил нает на работа.

Третият член на екипажа беше Бък Сийзар. По неговото кротко лице на средна възраст, с груба кожа, вечно играеше усмивка, но погледът му беше проницателен, а тялото му бе набито като на боксьор. Той се бе надвесил над малка масичка и съсредоточено изучаваше морските карти, като междувременно отбелязваше с квадратчета сектор в близост до Бахамския пролив.

Лебарон включи двигателите и от изпускателните тръби избълва синкав дим. Наземният екип отвърза от гондолата няколко брезентови чувала с баластра. Единият от мъжете — „ловецът на пеперуди“ — подаде на Лебарон дълъг прът с ветрен конус, по който можеха да определят точната посока на вятъра.

Лебарон даде сигнал с ръка на ръководителя на наземния екип. Двама от хората му издърпаха дървения клин изпод колесника, други освободиха свързването на носа от котвената мачта, а мъжете, които държаха въжетата, се отместиха настрани и ги пуснаха. „Проспъртиър“ вирна комичната си зурла нагоре под петдесет градуса и бавно започна да се издига към небето.

Наземният екип проследи с поглед как огромният въздушен кораб постепенно се смаляваше над синьо-зелените води на пролива. После интересът им се пренесе към лимузината и неясната женска фигура зад тъмните стъкла.

Джеси Лебарон споделяше страстта на съпруга си към приключения на открито, но тъй като беше жена на реда и точността, предпочиташе да организира благотворителни балове и да набира средства за политически кампании, отколкото да си губи времето в преследването на съмнителни съкровища. Бликаща от енергия и живот, с репертоар от десетки усмивки за различни случаи, тя изглеждаше на не повече от трийсет и шест-седем годишна, а само преди шест месеца бе чукнала петдесетте. Джеси имаше малко тежко, но стегнато тяло, кожата на лицето й беше гладка като кадифе, а косата й бе оставена да се прошарва естествено с годините. Очите й бяха големи и тъмни, без никакви следи от безизразността, които обикновено оставаха след пластична хирургическа намеса.

Когато дирижабълът се изгуби от погледа й, Джеси заговори по вътрешната уредба на колата:

— Анджело, ако обичаш, закарай ме обратно в хотела.

Шофьорът, навъсен кубинец с набраздено като пощенски печат лице, докосна с два пръста ръба на фуражката си и кимна.

Мъжете от наземния екип изпратиха с погледи кадилака, който направи кръг и се отправи към запустелия портал на някогашната военноморска база. После някой подхвърли волейболна топка и те бързо очертаха граници на игрище и опънаха мрежа. След като хвърлиха чоп за начало на играта, те започнаха да подават и отбиват топката над мрежата, за да убият скуката от чакането.