Клайв Къслър - Съкровище

Адмирал Сандекър разтърси ръката му.

— Благодаря ви, сър. Мисля, че вие току-що изпълнихте желанието на целия американски народ.

Шилър се наведе и зашушука в ухото на Лили.

— Направете така, че първо да бъдат преведени геологическите данни. Ние можем да запазим за себе си произведенията на изкуството, но знанията трябва да бъдат поделени със света.

В отговор Лили просто кимна.

След като треската на вълнението отмина и въпросите понамаляха, Лили поведе групата на президента към един от ъглите на галерията, където до една сгъваема масичка седяха Пит и Джордино в компанията на един преводач от гръцки и латински, който разучаваше етикета на един цилиндър с увеличително стъкло.

Президентът ги позна и бързо се приближи до тях.

— Радвам се да те видя жив и здрав, Дърк — каза той с топла усмивка. — От името на благодарната нация бих искал да ти благодаря за този удивителен подарък.

Пит се изправи на крака, като силно се подпираше на един бастун.

— Мога само да се радвам, че всичко завърши добре. Ако не беше моят приятел Ал и полковник Холис, аз щях да си остана под хълма Гонгора.

— Би ли разсеял мистерията? — попита Шилър. — Как узна, че съкровищата на библиотеката са под този по-нисък хълм, а не под по-високия Гонгора?

— Не бих имал нищо против да си призная — каза президентът, — че ти здравата ни изплаши. Всичко, за което си мислехме тогава, бе „Какво ще стане, ако той вдигне във въздуха не този хълм, който трябва?“.

— Извинявам се за това, че не бях ясен — отговори Пит. — За нещастие, нямаше никакво време за многословни обяснения, за да успокоя страховете на всички. — Той направи пауза и се усмихна широко на баща си. — Много се радвам, че всички вие ми повярвахте. Никога не е имало истинско съмнение за мястото, където е било заровено съкровището. Описанието на Юний Венатор, което бе гравирано на плочата, намерена от Сам Тринити, казваше: „Застанете на север и погледнете право на юг към скалата до реката“. Когато застанах на север от Гонгора и погледнах право на юг, открих, че скалата в Рома се намираше на близо половин километър вдясно от мен в западна посока. Затова се преместих по на запад и малко на север, докато не стъпих на първия хълм, който съвпадаше с описанието на Венатор.

— Как се нарича? — попита сенаторът.

— Този хълм? — Пит вдигна ръце с неопределен жест. — Доколкото знам, той няма име.

— Сега вече има — каза президентът, смеейки се. — Веднага щом доктор Шарп ми позволи да съобщя за откриването на най-великото съкровище в историята на човечеството, ние ще го наречем „Безименни“.

Утринната мъгла се вдигаше от реката и зората на новия ден огряваше долината на Рио Гранде, когато президентът и придружаващите го лица се върнаха във Вашингтон, изпълнени с благоговение от това, което бяха видели.

Пит и Лили седяха на върха на хълма Безименни и вдишваха влажния утринен въздух. Те наблюдаваха как светлините на Рома угасват една след друга. Градчето изглеждаше като картина на Грант Ууд.

Лили го погледна в очите и се усмихна. В очите му сега нямаше онзи израз на твърдост и решителност. Сега те бяха само нежни и замислени. Слънчевите лъчи погалиха лицето му. Той не ги забеляза, почувства само топлината им. Тя знаеше, че мислите му се рееха нейде в миналото.

Успяла бе да разбере, че той бе мъж, когото никоя жена не можеше напълно да притежава. Неговата любов бе неизвестното предизвикателство, което се криеше зад хоризонта, мистерията, която го примамваше с песента на сирени, която само той чуваше. Той бе мъж, който оставяше у жените красиви спомени за страстни романси, но който никога нямаше да се ожени. Тя знаеше, че връзката им бе мимолетна и бе твърдо решена да се възползва от всеки останал за нея миг, докато един ден не се събудеше, за да открие, че той е заминал да търси енигмата, която го чака зад хоризонта.

Лили седна срещу него и опря глава на рамото му.

— Какво пишеше на етикета?

— Етикет?

— Онзи етикет на свитъка, който така бе погълнал вниманието ви с Ал.

— Примамлива следа, водеща към други находки — тихо каза той, като все още гледаше в далечината.

— Къде?

— Под водата. Свитъкът бе озаглавен „Регистрирани корабокрушения с ценни товари“.

Тя го погледна.

— Карта на потънали съкровища.

— Винаги има някъде съкровище — каза той с далечен глас.

— И ти ще го откриеш?

Той се обърна и се усмихна.

— Поне мога да се опитам. За нещастие, чичо Сам рядко ми дава време за това. Все още ми предстои да претърсвам бразилските джунгли за златния град Елдорадо.