Клайв Къслър - Нощно издирване

— Виж тук — посочи той тънки сини линии. — Главният релсов път се врязва във вътрешността на трийсет и два километра на юг оттук.

— А най-близкият?

— На шестнайсет или осемнайсет километра.

— Каквото и да издава този звук, то е на не повече от километър и половина оттук — отбеляза с равен тон Джордино.

Той се опита да определи посоката. Ярката месечина осветяваше кристално ясно местността. До три километра се открояваше всяко отделно дърво. Звукът се приближаваше откъм западния бряг над тях. Нямаше никакво движение наоколо, светлинки се забелязваха от далечни фермерски къщи. Чуха се и други звуци този път. Дрънчене на тежък метал и дрезгаво, тупкащо изпускане на пара разцепи нощта. Джордино имаше чувството, че виси във въздуха. Стоеше неподвижен и чакаше.

— Идва… идва насам — с хриплив глас рече Чейс, сякаш все още се насилваше да повярва. — Господи! Но той ще падне от разрушения мост!

Двамата вдигнаха погледи към бреговите укрепления и затаиха дъх — не можеха да проумеят какво става. Изведнъж оглушителният шум на невидимия влак изтрещя над главите им. Джордино неволно се наведе. Чейс замръзна на място, лицето му стана призрачно бледо, зениците на очите му заприличаха на дълбоки черни дупки.

После внезапно настъпи тишина — мъртвешка и злокобна.

Никой от двамата не продумваше, нито помръдваше. Стояха като забити в палубата восъчни фигури без сърца и бели дробове. Джордино бавно започна да събира мислите си и взе фенерчето от отпуснатата ръка на Чейс. Насочи светещия лъч към горната част на мостовата подпора. Не видя нищо друго, освен овехтял от времето камък и плътни сенки.

„Ошън венчърър“ лежеше закотвен върху потъналия „Емприс ъв Айрланд“. В ранните часове на утрото бе превалял лек дъжд и сега по белия корпус на „Венчърър“ блестяха оцветени от изгряващото слънце оранжеви капчици. В пълна противоположност на белия кораб, на двеста метра от него, една изтощена стара лодка с напукана и олющена избеляла синя боя лениво влачеше рибарските си мрежи. В очите на рибарите открояващият се на яркия хоризонт „Ошън венчърър“ изглеждаше като творение на художник с изкривено чувство за хумор.

Силуетът на корпуса му беше изящен и съвременен. Като се започнеше от плавно заоблената носова част, линията на главната палуба преминаваше в приятна за очите извивка чак до овалната ветрилообразна задна част. Липсваха всякакви остри ръбове, присъщи за повечето други кораби, дори яйцеобразният мостик се издигаше върху сводест покрив. Но красотата му свършваше дотук. Подобно на противния дълъг нос на Сирано, от средната част на „Ошън венчърър“ стърчеше дерик-кран — досущ като онези кранове, които се издигаха от новите нефтени находища. Функционалният, макар и грозен дерик-кран, беше способен да спуска през корпуса на кораба до морското дъно различни изследователски уреди или да изважда тежки предмети като например останки от кораб и да ги вкарва право във вътрешността на корпуса. „Ошън венчърър“ беше съвършеният плавателен съд, който можеше да се превърне в работна платформа за изваждането на договора.

Пит стоеше на кърмата и притискаше здраво към главата си португалската рибарска шапка, за да не отхвръкне от въздушната струя от витлата на хеликоптера на НЮМА. Пилотът направи няколко кръга, за да провери посоката на въздушните течения. После започна бавно да спуска машината, докато шейната не стъпи здраво върху боядисаните маркировки на площадката за излитане и кацане.

Пит изтича до хеликоптера и отвори вратата му. Оттам се подаде Хайди Милиган, облечена в работен комбинезон от памучен плат в ослепителен небесносин цвят. Пит й помогна да слезе, после пое от пилота и куфар.

— При следващия курс — извиси глас над рева на турбините Пит — донеси кашон с фъстъчено масло.

Пилотът махна с ръка като за довиждане и извика в отговор:

— Дадено!

Пит тръгна с Хайди по палубата, а хеликоптерът се издигна от площадката и насочи нос на изток. Хайди се обърна към Пит и се усмихна.

— Директорът по специалните проекти винаги ли изпълнява и ролята на носач?

— Мен никой не ме бръсне за слива — разсмя се Пит.

Няколко минути след като той я заведе до жилищното й помещение, Хайди влезе в залата за хранене с наръч книжа и седна до него.

— Как пътува?

— Нормално — отвърна тя. — При вас как е?

— Пристигнахме вчера следобед с осемнайсет часа по-рано от графика и разположихме „Ошън венчърър“ над потъналия параход.