Клайв Къслър - Нощно издирване

Отначало Пит не чу слабия глас в наушните си слушалки. Накрая все пак гласът проникна през унинието му. Който и да се опитваше да се свърже с него, се чуваше слабо и отдалеч.

— Тук е Пит. Какво има?

Отговорът прозвуча изкривен и неясен.

— Ще трябва да говориш по-високо, не те разбирам. Опитай да увеличиш силата на звука.

— Така по-добре ли е? — прогърмя гласът в приемниците.

— Да, сега те чувам добре. — Гласът на Пит също отекна силно. — Кой се обажда?

— Колинс. — Следващите няколко думи пак бяха неясни. — … се мъча да вляза във връзка с вас. Не знам какво стана. Изведнъж всичко прекъсна. Едва сега успях да възстановя звеното си за свързване.

Името Колинс не бе познато на Пит. През малкото дни на борда на „Ошън венчърър“ беше прекалено зает, за да запомни стотиците имена и да ги свързва със съответните лица.

— Какво има? — повтори нетърпеливо Пит, прехвърляйки в ума си други неща.

Последва дълга пауза.

— Ами да речем, че съм попаднал в капан — долетя отговорът, изпълнен с ирония. — И ако не е неудобно, ще ви бъда благодарен, ако ме измъкнете оттук.

Пит потупа Хоукър по рамото.

— Кой е Колинс и какъв е?

— Не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да питам — изръмжа Пит. — Казва, че е в капан и му е нужна помощ.

Хоукър го погледна изумен.

— Колинс е един от водолазите с ДЖИМ-а! Беше долу по време на експлозията.

— Господи! — смотолеви Пит. — Сигурно си е помислил, че съм награденият кретен на десетилетието. — Той леко извика в микрофона: — Колинс, кажи ми какво ти е състоянието и къде точно се намираш.

— Костюмът ми е невредим. Имам няколко пуквания и одрасквания, нищо повече. Системата за поддържане на жизнените функции показва, че разполагам с още двайсет часа, при условие че не правя аеробика. — Пит се усмихна под мустак на бодрия хумор на Колинс и съжали, че не го познава. — Колкото до това къде съм, да пукна, ако знам! Костюмът ми е в кал до чатала и отвсякъде висят боклуци. Едва си движа ръцете.

Пит отмести поглед към Хоукър, който го гледаше с любопитство.

— Има ли възможност да му хвърлим въже, да го освободим от товара и да го изтеглим като партньора му? — попита Хоукър.

Пит поклати глава.

— Той е заровен до половината в утайка и е свързан с парахода.

— В утайка ли бил, каза?

Пит кимна.

— Значи трябва да е пропаднал върху второкласната палуба.

Тази вероятност също бе минала през ума на Пит, но той не посмя да я предположи, камо ли да изрази надежда.

— Ще го попитам — каза той тихо. — Колинс?

— Тук съм, не съм тръгнал за никъде.

— Можеш ли да кажеш дали си пропаднал в участъка на целта ни?

— Знам ли! Притъмня ми веднага след гръмкия взрив. Всичко се размъти пред очите ми. Едва сега видимостта започна да се изяснява по малко.

— Огледай се. Опиши какво виждаш.

Пит зачака с нетърпение отговора, кокалчетата на пръстите му заудряха несъзнателно в близкия компютър. Зареяният му поглед падна върху „Хюрън“, който бе застанал над „Сафо I“, после върху крана, който се бе извъртял над борда. Изведнъж в ушите му се чу пукот и той се напрегна.

— Пит?

— Слушам те.

Самоувереността беше изчезнала и гласът на Колинс прозвуча унило.

— Мисля, че се намирам там, където „Сторстад“ се е блъснал в „Емприс“. Това е стара… много корозирала и обрасла с водорасли… — Той замълча, без да довърши описанието си. След малко отново заговори с ледени нотки в гласа. — Виждам кости… Два, не, три скелета. Заровени са сред развалините. Божичко, имам чувството, че се намирам в катакомба.

Пит опита да си представи какво вижда Колинс и как сам би се чувствал, ако беше на негово място.

— Продължавай. Какво друго има там?

— Останките на клетниците, които и да са те, са над мен. Само да се протегна и ще докосна главите им.

— Искаш да кажеш черепите ли?

— Да. Единият е малък, вероятно на дете. Другите като че ли са на възрастни хора. Май ще ми се прииска да си взема един за в къщи.

Пит се запита дали Колинс не бе загубил чувството си за действителността.

— За какво ти е? Искаш да се правиш на Хамлет ли?

— Глупости, не! — възмути се Колинс. — Челюстите имат златни зъби, които сигурно възлизат на четири хилядарки.

Пит се помъчи да си спомни образ от снимка.

— Колинс, слушай ме внимателно. Виж горната челюст. Двата едри кучешки зъба имат ли златни коронки?

Колинс не отговори веднага и няколкото мига мълчание влудиха Пит. Той не можеше да знае, че Колинс е прекалено изумен, за да каже нещо.