Клайв Къслър - Нощно издирване

— Какво ви е положението?

— Лежим на около сто и петдесет метра югоизточно от останките на парахода, носовата ни част е заровена в калта. Корпусът ни издържа на сътресението — все едно че се намирахме в биеща камбана — но един от люковете ни за наблюдение се пукна и се пълним с вода.

— Работят ли системите ви за поддържане на жизнените функции?

— Работят. Би трябвало да ни запазят читави за още известно време. Лошото е, че ще се удавим петнайсет часа преди да ни свърши захранването с кислород.

— Можете ли да излезете на повърхността сами?

— Аз бих могъл — отвърна Клинджър, — ударът ми отнесе само един зъб. Марв Пауърс обаче е в тежко състояние. И двете му ръце са счупени, а главата му е лошо сцепена. Той изобщо не може да стигне до повърхността.

Пит затвори за миг очи. Нямаше намерение да действа като Бог с живота на хората и да определя кой да бъде спасен пръв, кой — последен. Когато отвори отново очи, вече бе взел решение.

— Ще трябва да изчакате малко, Клинджър. Ние ще слезем при вас възможно най-скоро. Поддържай връзка с мен през десет минути.

Пит излезе на крилото на капитанския мостик и се вгледа във водата. Четирима водолази бяха скочили зад борда.

— Имам картина! — извика радостен Хоукър, когато екранът на един от видеомониторите светна.

Мониторът показваше изображение на огромна дупка, гледана от горната палуба за разходки. Подпорните колони се бяха срутили и палубите отдолу лежаха паднали навътре. Нямаше и следа от водолазите с костюмите ДЖИМ, нито от другите — от херметическата камера.

Студеният обектив на камерата виждаше само един кратер, обточен с уродливо изкривена стомана, но Пит изпита чувството, че гледа в зейнал гроб.

— Бог да им е на помощ! — смънка под носа си Хоукър. — Сигурно всички са мъртви.

На сто и двайсет километра от „Ошън венчърър“ капитан Тошио Юбари, набит, здрав човек, в началото на четирийсетте си години, седеше изправен на един стол на командния мостик, погълнат от движението на малки яхти по водата пред него. Приливът се оттегляше към морето и дългият 200 метра контейнеровоз „Хонджо Мару“ плаваше спокойно, с постоянна скорост от петнайсет възела. Юбари беше решил да изчака и да подаде сигнал за двайсет възела едва когато корабът заобиколи Кейп Бретън Айланд.

„Хонджо Мару“ бе превозил 400 нови електрически миниколи от Кобе, Япония, И сега се връщаше с товар от вестникарска хартия от големите целулозни заводи на Квебек. Огромните рула, които изпълваха контейнерите, бяха много по-тежки като единица обем от малките коли и корпусът бе потънал ниско във водата — едва седем сантиметра над водолинията.

Първи офицер Шигахару Сакай излезе от кормилната рубка, застана до капитана, потисна прозявка и разтри зачервените си очи.

— Май си имал забавна нощ на брега? — подметна с усмивка Юбари.

Сакай смотолеви неясен отговор и смени темата.

— Добре че не хвърлихме котва в Сидни — каза той и посочи с брадичка към флотилия от едномачтови платноходи, които се надпреварваха в оградено от шамандури трасе на километър и половина от лявата носова част.

— Да, казаха ми, че през почивните дни тук движението е толкова натоварено, че можеш да преминеш на отсрещния бряг на реката, стъпвайки по яхтите.

— Да поема ли мостика, капитане, докато вие се наслаждавате на обяда?

— Благодаря ти — отвърна Юбари, гледайки право напред, — но предпочитам да остана тук, докато стигнем залива. Можеш обаче да поръчаш на стюарда да ми донесе купа макарони с патешко месо и една бира.

Сакай тръгна да изпълни заръката, но се спря и посочи към долното течение на реката.

— Задава се или някой смелчага, или някой побъркан.

Юбари беше вече забелязал водосамолета и го проследяваше с възхищението, което изпълваше мъжете от високите скорости.

— Сигурно е стигнал деветдесет възела.

— Ако се блъсне в някой от платноходите, едва ли ще остане парче, за да се издялат чифт пръчици за храна.

Юбари скочи на крака.

— Глупакът се насочва право към тях!

Водосамолетът се вряза във флотилията платноходи като койота в рояк пилци. Шкиперите бясно започнаха да обръщат лодките си във всички посоки и тъй като се отклониха от посоката на вятъра, платната им изведнъж увиснаха и започнаха неудържимо да плющят.

Неизбежното дойде, когато водосамолетът се блъсна в носа на една от яхтите и отнесе бушприта й, но пък загуби преградата си срещу вятъра. После продължи по пътя си, оставяйки флотилията, пръсната на всички страни, да се клатушка тромаво в пенестата му диря.