Клайв Къслър - Нощно издирване

— До кораба, плаващ по течението на реката, пеленг нула-едно-седем градуса от Поант-о-Пер. Тук канадският кралски военен кораб „Хюрън“. Моля, обадете се. Край.

В отговор получи само приглушени смущения.

Той повтори съобщението си още два пъти, но пак не получи отговор.

— Онзи намали скоростта до три морски мили и продължава да се приближава.

Уикс нареди на един матрос да подаде сигнала за мъгла във вътрешния воден път, тъй като има кораб на котва. Над черната вода се разнесоха четири силни изсвирвания от сирената на „Хюрън“ — едно късо, две дълги, едно късо.

Отговорът беше продължителен писък, който проряза завесата от мъгла.

Уикс застана на вратата и напрегна взор в нощта. Приближаващият се нашественик продължаваше да е невидим.

— Той като че ли се промъква между нас и „Ошън венчърър“ — отбеляза първият офицер.

— Защо, по дяволите, не отговарят? Защо дори не се отстраняват тия глупаци?

— Май няма да е лошо да ги поуплашим и прогоним.

Очите на Уикс заблестяха.

— Да, мисля, че това ще свърши работа. — Той натисна предавателния бутон на микрофона и заговори: — До кораба встрани от лявата ми кърма. Тук е канадският кралски ескадрен миноносец „Хюрън“. Ако не се представите незабавно, ще открием огън и ще ви заличим от повърхността на водата.

Минаха може би пет секунди. После от високоговорителя на мостика се разнесе дрезгав глас с тексаско произношение:

— Тук е американският крайцер с управляващи ракети „Финикс“. Нападай когато си готов, друже!

Местните фермери може би са приветствали дъжда, който се изсипа над долината на река Хъдсън, но той само засили унинието, обхванало екипажа на „Де Сото“. Търсенето на „Манхатън лимитид“ не доведе до нищо, освен до усуканите и ръждясали останки от моста Довил-Хъдсън, които лежаха на дъното на реката като разхвърляни кости на вкаменен динозавър.

Часовете се нижеха един след друг, екипажът настройваше уредите, кърмчията обикаляше по пет-шест пъти над едни и същи участъци, всеки напрягаше поглед да зърне нещо, което вероятно беше пропуснал да види преди. На три пъти сондите, които се влачеха зад кърмата на катера, увисваха над някое подводно препятствие и довеждаха до закъснение от няколко часа.

Със стиснати устни Джордино разчиташе внимателно разграфените карти и отбелязваше мястото на останките, изобразявани на хидролокатора със странично сканиране. Накрая подметна на Глен Чейс:

— Е, може и да не знаем къде е влакът, но поне знаем къде не е. Надявам се водолазният екип да има повече късмет. — Той погледна към големия месингов хронограф на стената на кормилната рубка. — Те би трябвало вече да са излезли на повърхността.

Чейс безцелно прелистваше историческия доклад за потъналия „Манхатън лимитид“, който Хайди бе написала и им го бе изпратила от Канада. Задържа вниманието си върху последните две страници и ги прочете наум, а после каза:

— Възможно ли е влакът да е бил изваден няколко години по-късно, когато е бил „стара новина“ и никой да не си е направил труда да уведоми пресата?

— Не вярвам — отвърна Джордино. — Бедствието е било твърде голямо събитие в района, за да мине незабелязано и да не бъде отразено успешното откриване на влака.

— Има ли истина в твърденията на някои водолази, че били открили локомотива?

— Досега нищо подобно не е потвърдено. Един дори се кълне, че бил седнал в кабината и удрял камбаната на машината. Друг пък разправя, че преплувал през пулманов вагон, пълен със скелети. Покажи ми неразкрита загадка и аз ще ти покажа официално потвърдено чудо с всички отговори.

На вратата се изправи фигура с подгизнал водолазен костюм и прекрачи прага на кормилната рубка. Никълъс Райли, ръководителят на водолазния екип, седна на пода, облегна гръб на отвесната преграда и дълбоко въздъхна.

— Течението със скорост три мили в час е убийствено — каза уморено той.

— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо Джордино.

— Само едно истинско сметище — отвърна Райли. — Цялото дъно е осеяно с парчета от моста. Някои от трегерите изглеждат като взривени.

— Тук това е обяснено — повдигна доклада Чейс. — През хиляда деветстотин и седемнайсета година инженери от армейския корпус са взривили горните части на разрушения мост, тъй като са представлявали опасност за корабоплаването.

— Някакви следи от влака? — продължи да разпитва Джордино.

— Дори пукнато колело няма. Дънната геология е съставена от много мек, фин пясък. Пуснеш ли монета, тя ще потъне.