Джон Лескроарт - Първият закон

Роук се позамисли за миг. Въздъхна обезсърчено, погледна го и се изправи:

— Колко мъжествено от твоя страна!

— Може да бъде и по-лошо, Джина. Ти какво би искала да сторя?

Тя сведе поглед към него:

— Искам да постъпваш разумно. Не ги оставяй да те въвлекат в своите игри. Нещата не бива да стават лични, особено ако те по правило действат, както са постъпили днес, ако наистина нараняват хората. Това исках да кажа. Внасяй нужните документи, стой настрана и остави правосъдието да си свърши работата.

— Точно това възнамерявам да направя. Нима бих могъл да направя нещо друго? — Фрийман потупа по леглото: — Ела, седни пак тук. Все пак притежавам инстинкт за самосъхранение. Няма да се бия с никого.

Роук отново приседна до него.

— Стори ми се, че точно това искаш да кажеш.

Тя взе възлестата му ръка в дланите си.

— Не, не, аз си служа със словото. Законът, той ще ги удари достатъчно силно. Но ще ти кажа още нещо.

— Какво?

— Както и да изглежда отстрани, битката ще бъде лична.

Лейтенант Ейбрахам Глицки, някога влиятелен шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе наполовина чернокож и наполовина евреин. Работата му го бе научила да излъчва вдъхваща страх смесица от дейна компетентност и тиха заплашителност. Рядко се усмихваше, а още по-рядко усмивката си проправяше път към пронизващите му сини очи. Гърбавият му семитски нос се надвесваше над плътните устни, които се запечатваха в съзнанието заради разполовяващия ги плътен белег от стара рана.

Тази страховита фигура бе застанала сега на входа на своята къща близнак. Беше без обувки и чорапи и босите му крака стърчаха изпод мръсна кухненска престилка. На дясното му рамо бе провесена пелена, наскоро нашарена с оранжеви, зелени и кафеникави следи от бебешко пюре. В сгъвката на лявата си ръка държеше десетмесечната си дъщеричка Рейчъл. Тя бе успяла някак си да измъкне розовата бебешка обувчица от едното си краче и точно когато Глицки отваряше вратата, я надяна на ухото му.

— Ах, защо фотоапаратът никога не ми е подръка точно когато трябва? — възкликна Харди.

Франи пристъпи напред:

— Хайде, Ейб, дай ми да я гушна.

Вече се бе превърнало в неофициална традиция всяка сряда семейство Харди да идва тук след обичайната си вечеря за двама. Откакто Рейчъл се бе родила, Франи все не успяваше да й се нарадва достатъчно. Тя скоро щеше да навърши четирийсет, а и двете им деца бяха вече тийнейджъри. Може би трябваше да си родят още едно дете. Все още имаха време. Засега. Само дето и Дизмъс трябваше да го поиска. А той го искаше, колкото искаше да се разболее от рак.

Не можеше да реши дали гостуването у Глицки е хубаво за тях, понеже удовлетворяваше нуждата на Франи да гушка бебе, или пък не е хубаво, защото засилваше желанието й да си има собствено бебе. Както и да е, посещенията им вече бяха толкова редовни, че обикновено ги очакваше някакво сладко лакомство.

Глицки подаде бебето на Франи и моментално посегна към обувчицата.

— Моля те, остави си я там — помоли го Харди. — Толкова ти отива. И това розово толкова върви на повърнатото върху пелената.

Глицки хвърли един поглед към рамото си.

— Това не е повърнато. Повърнато е храна, която е погълната, смляна и върната обратно. Това — той докосна пеленката, — е храна, която не е успяла да се пъхне в устата.

— Мъже! — рече Франи и метна пелената на своето рамо. Сложи обувката на крачето на Рейчъл и след това изгледа строго и двамата. — Колкото и интересни да са тези разсъждения, не може ли да сменим темата за малко.

Тя се отправи към всекидневната. Харди тръгна след нея. Не искаше да сменя темата. Можеше да спечели някоя ценна точка от това.

— Знаеш ли, Фран, ако наистина искаш още едно бебе, трябва да бъдеш подготвена да се справяш с повръщания.

— Мога да се оправям с това — рече тя през рамо. — Просто не ми се слуша, та камо ли да го спрягам непрекъснато.

Харди подхвана идеята:

— Аз повръщам, ти повръщаш, той, тя, то повръща…

Трея се появи ненадейно от кухнята.

— Кой иска още едно бебе?

Десет минути по-късно вече се бяха настанили удобно край правоъгълната маса, която заемаше почти цялото пространство в малката кухничка — кафе за семейство Харди, чай за семейство Глицки. Рейчъл задрямваше и бе готова за креватчето, но Франи и Трея не проявяваха никакво желание да се упътят натам. Днешното лакомство бяха домашно приготвени ореховки, още топли, покрити с кокосови стърготини и лепкави от сладост.