Джон Лескроарт: Първият закон

Въздъхна, обърна се и мина по централната пътека на магазина, като от време на време протягаше ръка и докосваше скъпите за други хора вещи, срещу които той им бе заел пари — китари и саксофони, барабани, сребърни съдове и прибори, сервизи от фин китайски порцелан, колекции от кукли, телевизори, радиоапарати, микровълнови печки. Повечето от тях бяха купени съвсем новички с мисъл за бъдещето, а сега бяха зарязани тук завинаги, вещи втора ръка, в които не бе останал и помен от мечти.

Силвърман се поспря на задната витрина, впечатлен от гледката. Бижутата бяха най-многобройните му стоки, а часовниците и пръстените, огърлиците и обиците тази вечер сякаш бяха заредени с по-силен патос от останалите вещи. Повечето бяха подаръци — някога внимателно подбирани като израз на любов, като клетва за вярност и за споделен живот. Сега стояха заключени във витрината на заложна къща, за да бъдат продадени почти на безценица, а човешката им стойност бе заличена от времето и нищетата.

Той тръсна глава, за да изпъди мрачните мисли. Началото на зимата винаги му се отразяваше така и проклет да е, ако се поддадеше. Може би се разболяваше от онази болест, която те кара да се чувстваш тъжен, когато времето е лошо. Но не, не беше това. Целия си живот бе прекарал в Сан Франциско, така че имаше достатъчно възможности да я е пипнал много отдавна.

Дължеше се само на ранния мрак.

Погледна назад към входната врата и видя отражението си в стъклото — нисък, попрегърбен, спретнато облечен възрастен евреин. Вън бе тъмно като в рог. Дълго време мина, без той да помръдне и едно мускулче по тялото си. Когато чу напора на вятъра, а после, в настъпилото затишие, първите капки дъжд по покрива, Сам се сепна и се опомни. Погледна натам, откъдето долиташе шумът — оберлихтът, препречен с решетки, се открояваше като тъмно петно насред тавана.

Мина му мисълта, че може би трябваше да продължи договора си с Уейд Панос. Добре би било в потискаща нощ като тази един от неговите огромни въоръжени помощник-патрули да го придружава, докато измине двете пресечки зад ъгъла до нощния сейф на Американската банка. Но двамата със Сейди бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че подобен разход е неоправдан, още повече че Уейд пак бе вдигнал тарифата.

Макар частните патрули да вдъхваха сигурност, особено по пътя до банката, кварталът вече не бе привлекателен център за престъпниците. Изобщо не беше като преди. Вече повече от двайсет години не бяха чупили дори прозорец на магазина. Не, специалните патрули бяха лукс, от който не се нуждаеше и който не можеше да си позволи. Освен това градската полиция също патрулираше тук. Просто не толкова начесто.

Въпреки всичко Силвърман обмисли възможността да се обади в участъка и да помоли да му бъде изпратен придружител до банката. Но дори и да успееха да му пратят човек, щеше да се наложи да чака тук поне още един час. Може би трябваше да отложи цялата операция, но пък четвъртък, след играта на покер, беше денят, когато отиваше до сейфа. А и предната вечер бе направил един от най-големите си удари.

Той щракна нощната лампичка на витрината с бижутата. Стига се е мотал. Най-добре да приключва тук, че иначе ще прогизне по пътя до банката. Помисли си, че може би тази година той и Сейди трябва да се преместят и да си купят жилище в кооперация като онези, които бяха разгледали миналото лято в Палм Спрингс. А защо не и в Скотсдейл.

Само че, когато бяха там преди няколко лета, бе ужасна жега. А и всичките им приятели бяха тук, наистина ли искаха да ги изоставят, тях и синагогата? Какво щеше да прави в Палм Спрингс без Нат Глицки, който му беше като брат през всичките тези години? А Нат, който си имаше ново внуче, нямаше да се мести никъде. Сам обичаше Сейди, но тя предпочиташе книгите — беше страстен и саможив читател — и не обичаше игрите. Нат обаче си падаше по всякакви игри — табла, домино, скрабъл и всички игри на карти. За бога, та те дори си организираха турнири с награди! Всъщност Сам не искаше да се мести. Просто искаше дните отново да станат дълги.

— Стар пръдльо! — скастри се той на глас и поклати глава.

Отиде в задната стаичка, приклекна на едно коляно, набра комбинацията на сейфа и го отвори. Изненада се от дебелината на кафеникавата кожена кесия. Дръпна ципа и прокара палец по горния ръб на банкнотите — почти двайсет и две хиляди долара, повече от двумесечния му оборот, дори ако брои и таксата от игрите на покер. Такава сума не бе депозирал в сейфа от години.