Джон Лескроарт - Първият закон

— Ами да преместят него — рече Харди. — Какво казват профсъюзите?

— Казват, че Джърсън се справя добре засега и че няма да е честно да бъде прехвърлен, преди да е навлязъл по-надълбоко в работата. Можело после да му попречи. Докато аз вече съм се бил доказал.

— И като награда те местят? И те понижават? — попита Франи.

— Не го понижават. Ще бъде лейтенант в отдел „Заплати“ — отвърна Трея.

— Аз не зная дори къде се намира този отдел — каза Глицки, — още по-малко какво вършат.

— Прекрасно — каза Харди. — Нещата ще тръгнат зле, ако прекалено много хора разбират от работата си.

— Опазил ни бог! — рече Глицки. — И най-прекрасното нещо е, както бяха така добри да ми обяснят, че това не е наказание. Било възможност да обогатя служебното си досие. Прекарвам там може би година, после ме повишават в чин капитан и ме местят в някой от участъците. Работя там година-две и ето ме заместник-началник.

— Мечтата на живота му — вметна Трея язвително.

Харди знаеше какво има предвид Трея. Глицки бе работил четиринайсет години в управлението, преди да стане сержант и инспектор в отдел „Убийства“, а после още осем, преди да го повишат в лейтенант на отдела. Ейб не се стремеше да трупа разнообразен административен опит, той просто искаше да залавя убийци.

— Говори ли с Батист? — попита Харди.

Ставаше дума за Франк Батист, който наскоро бе станал заместник-началник на управлението. Дълги години, докато беше капитан на инспекторите, той бе наставникът на Глицки в отдела.

— Може би той ще хвърли някаква светлина по проблема.

Глицки поклати глава:

— С кого мислиш, че говорих?

Харди се намръщи:

— Мислех, че той е твой човек.

— Ами… — Глицки направи физиономия.

Трея знаеше, че съпругът й не обича да се оплаква от колегите си, затова му помогна:

— Изглежда и Франк преживява някакви промени.

— Какви? — попита Франи.

— Франк няма нищо общо — каза Глицки. Не можеше да слуша злословия по адрес на друго ченге, дори и да бяха донякъде основателни. — И той е натясно. Жена му не е продала нито една къща цяла година. Децата им учат в колеж. Времената не са леки.

— И затова трябва да ги направи тежки и за теб? Каква е тая работа?

Глицки отново не възропта:

— Не мога да го виня, Диз. Не може да си позволи да загуби работата си, за да ощастливи мен.

— Това не може да стане. Той има солидни връзки — каза Трея.

— Същото би могло да се каже и за мен преди година. Напоследък всичко се е променило. Отгоре са му заповядали, после Франк е трябвало да поеме ролята на вестоносец. Ако бе отказал да ми съобщи, щяха да намерят някой друг, а той щеше да отпадне от отбора. Нямал е избор.

Трея поклати глава:

— Не е бил длъжен да ти казва, че добрите ченгета не отиват там, където искат, а там, където им наредят. Не звучи като думи на приятел.

— Чувам се как и аз казвам същото на някое от моите момчета. — Очевидно смутен от разговора, Глицки огледа хората около масата. — А колкото до приятелството, аз съм подчинен на Франк. Той просто си върши работата.

— Значи наистина отиваш в „Заплати“? — попита Франи. — Не мога да си те представя как по цял ден предъвкваш цифри.

Ъгълчето на устата на Глицки се изви нагоре.

— Сигурен съм, че ще изникнат много неподозирани възможности. При всички положения в понеделник ще стане ясно.

— Имаш ли резервен вариант? — попита Харди.

Глицки погледна към Трея и се опита безуспешно да се усмихне.

— Имаме малко дете. Какво бих могъл да сторя?

Беше четвъртък вечерта в началото на ноември. Лятното часово време бе сменено предната седмица и още в шест часа се бе стъмнило. Беше още по-тъмно, защото лампите на улица „О’Фаръл“, между „Стоктън“ и „Пауъл“ не светеха, може би още не бяха настроени на новото време.

От залива духаше пронизващ силен вятър и носеше със себе си едрите капки, които предвещаваха първата дъждовна буря за сезона. Въпреки че заложната къща на Сам Силвърман беше само на една пресечка по на юг от винаги гъмжащия от хора площад „Юниън“, тази вечер заради лошото време и мрака, улицата пред магазина му бе съвсем пуста.

Силвърман вече бе заключил входната врата и бе дръпнал металните защитни решетки от двете страни. Единственото, което му оставаше да направи, преди да си тръгне, бе да отключи за малко вратата, да излезе и да дръпне двата края на решетката, за да сложи катинара. Позадържа се вътре на входа и се намръщи — загубеният час дневна светлина винаги го потискаше през първата седмица.