Джон Лескроарт - Първият закон

След секунда тя се притисна до него, сгуши се с вдигнати върху канапето крака, облечена с фланелена пижама и халат, с разпусната коса и лек дъх от устата, който толкова обичаше. Отначало сякаш Ребека имаше нужда само от това и той разсеяно галеше косата й, както правеше откакто бе съвсем малка. Усети как тялото й се отпуска почти недоловимо и как тя въздъхва леко и тихичко, но все пак чуто.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко.

— Но все още си уплашена?

Усети как кимва с глава.

— Добре. — Не можа да устои на желанието си да я утеши: — Може би нещата не са толкова зле, колкото смятахме отначало…

— Но тези снимки…

— Знам. Знам какво се опитваха да направят — да ни плашат. И успяха, нали? Но тази вечер се срещнах с чичо Ейб и смятам, че има много голяма вероятност полицията да успее… да направи нещо.

— Какво?

— Да арестува тези хора. Появиха се нови доказателства. Ще трябва да вземат някакви мерки. А когато го сторят, всичко ще се оправи.

— Но ако не успеят?

Харди въздъхна:

— Сигурно ще успеят, Бек. Не се тревожи за това.

— Затова ли и ти не можеш да спиш? Защото вече не се притесняваш?

Харди я притисна към себе си. Понякога беше прекалено проницателна, каза си той, за собственото й добро.

— Малко съм притеснен — призна той.

Тогава Бек се измуши от прегръдката му и седна с лице към него.

— Просто не разбирам тези хора. Дори да искат да ти навредят, защо се опитват да наранят цялото ти семейство?

— Защото знаят, че от нищо не би ме заболяло по-силно.

— Добре, но какво смятат? Че ще се оттеглиш? Струва ми се, че е по-логично да побеснееш и да погнеш техните семейства. Това не ти ли се струва смислено?

Харди отново прецени, че не може да бъде напълно откровен.

— Не бих направил такова нещо. Не бих могъл. Не е редно.

— Защо не? След като те преследват нас? Сигурна съм, че би го направил. Знам го.

— За щастие, все още не са наранили нито теб, нито Винс, затова не се налага да проверим дали бих го направил. Не искам да разбирам. Достатъчно съм им ядосан и за нещата, които вече са направили. — Този път не можа да не излъже: — Но наистина смятам, че всичко почти приключи, Бек. Утре вечер по това време ще спим в собствените си легла. Ще видиш.

— Ами ако не стане така?

— Тогава на следващата нощ.

— Сега просто се опитваш да ме успокоиш — намръщи се тя.

— Не само сега — отвърна той. — През цялото време.

— Но аз трябва да знам какво точно се случва.

— Какво всъщност се случва… — Той пое дълбоко въздух и призна една по-голяма истина: — Не знам със сигурност какво точно се случва, Бек. Не искам да преживяваш всичко това.

— Но аз вече съм замесена, татко. Наложи се да дойдем тук.

— Знам. — Той отново я притисна към себе си. — Знам.

Светлините на града примигваха в разнасяния от вятъра прах отвън. Харди още по-силно притисна с ръка дъщеря си.

— Май не успях да ти помогна много?

— Все още съм малко уплашена, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид — въздъхна Харди.

— Не можеш да ме предпазиш от чувствата ми, татко.

— Знам и сърцето ми се къса.

Харди отново се запита дали изобщо може да я предпази от нещо и почувства как отново го обзема гняв. Каквото и да приказваше, знаеше, че ако някой направи нещо на момичето му, ще го убие безмилостно. Може би нямаше да й навреди да й намекне за това, въпреки че току-що й бе казал обратното.

— Помниш ли, че ти казах, че не бих предприел нищо, ако това ще стане причина да ти се случи нещо лошо?

— Да.

— Но ако мога да го спра, преди да стигне до теб, ако се наложи… — не довърши той. — Говоря просто хипотетично, Бек. Няма никакъв начин да допусна някой да те нарани.

Колебливият й въпрос за малко не го накара да се разплаче.

— Тогава какво ще правим?

— Още не съм съвсем сигурен, миличка. Но двамата с майка ти ще се погрижим за вас, каквото и да стане. Може би, ако успея да се откажа от Джон Холидей…

— Не можеш да го направиш. Той ти е приятел.

— Точно така. — И това от устата на едно дете, помисли си Харди. — Знам. Но може би мога да ги накарам да си помислят, че съм се оттеглил.

Отново млъкна. Канеше се да каже: „И след това да им устроя някакъв капан“, но вместо това каза:

— Виж, нека повярваме за малко, че наистина има доста голяма вероятност след ден-два тези хора да се озоват зад решетките.

— Ще спрат ли да ни преследват тогава?

— Да. — Леко я погъделичка под брадичката. — Но те вероятно вече са престанали да преследват теб.