Джон Лескроарт - Първият закон

Моузес отпи от чашата си, разклати леда вътре и отново отпи.

— Ако знаех със сигурност кой е направил тази снимка, щях да се промъкна много близо и да пусна куршум в мозъка на копелето. Още тази вечер, кълна се.

— И след това животът ти никога няма да бъде същият.

— Няма да кажа на никого. И никой няма да знае за връзката ми с теб и Франи. На ченгетата изобщо няма да им хрумне да ме разпитват.

— Може и да им хрумне. И тогава какво ще стане със Сюзан и децата?

Макгайър поклати глава.

— Няма да стане така. Виж, Диз, бандитите непрекъснато се трепят един друг. Да не искаш да ми кажеш, че ченгетата разследват сериозно тези случаи? Да вземем един небезизвестен негодник като Сефия, който умира от насилствена смърт — кой ще започне да се поти над такъв случай? Никой. Може би дори семейството му няма да си мръдне пръста, ако изобщо има семейство.

Харди призна тази истина с леко кимване.

— Самият аз няма да започна да роня сълзи.

— Видя ли?

— Но има разлика някой да умре и ти да убиеш някого.

— Все това повтаряш. Но двамата с теб сме дърпали спусъка, Диз. И двамата знаем, че можем да го направим отново, ако се наложи. Въпросът ми е колко още трябва да те притискат, преди да се решиш.

— Доста, предполагам. Докато не се превърне в истинска самозащита.

— Което е до голяма степен постфактум, нали?

— Да, мисля, че е така.

— И ти го приемаш? Можеш ли да живееш с това?

Лицето на зет му беше изопнато от тревога, която изглеждаше още по-силна на мъжделивата светлина.

— Не, ще го кажа иначе — продължи той. — Надявам се да можеш да живееш с тази мисъл. Надявам се семейството ти да може да живее. Наистина се надявам.

Харди пресуши чашата си.

— Аз също, Моуз. Аз също.

Харди все още беше облечен — с джинси и пуловер — и седеше на малкото двуместно канапе в задната част на апартамента, предишната пералня, която Сюзан бе превърнала в студио за учениците си по музика. Тук беше тихо и бе далеч от спалните, а той не искаше собствената му напрегнатост да държи будни и останалите. През единствения голям северен прозорец се виждаха светлини, пръснати нагоре към Президио — намираше се на шест етажа по-високо, — но гледката, колкото и да беше прекрасна на светлината, не го очароваше. Погледна натам, ала погледът му просто се плъзна, в пълно съзнание, но без да мисли, или поне — без да мисли за нищо конкретно.

Откакто си бе легнал, а след това бе станал и бе дошъл тук, мислите му от само себе си се връщаха непрекъснато към Дейвид Фрийман. Представяше си го в леглото в спешното отделение. Мислеше за пораженията, които му бяха нанесли, дори и да оцелееше, в което Харди се съмняваше. В съзнанието му се бе промъкнало смразяващо предчувствие заедно с още по-силното убеждение, че тези хора са много опасни, а сега са дори още по-отчаяни, задето не могат да изолират и да премахнат Джон Холидей. Харди вярваше, че без него те са обречени. Трябваше да намерят начин да се доберат до Джон, при това възможно най-бързо. И да не правят грешки. Харди беше убеден, че най-сигурният път към Холидей минава през него.

Друга неясна мисъл, тревога, угризение, което подобно на досадно насекомо непрекъснато тормозеше мислите му, беше съзнанието, че в действителност той трябва да се откъсне от Холидей, поне докато нещата се поуспокоят. Да се обади на Крол и да му съобщи това. Както твърдеше Моузес, той беше длъжен най-напред да се погрижи за семейството си и можеше да го направи, без да престъпва закона. Дори не беше получавал хонорар от Холидей. Нямаше правно основание за това.

В крайна сметка, каза си той, сега вече Холидей сигурно щеше да се оправи и без него. Доказателствата щяха да осигурят свободата му. Нямаше нужда Харди да се намесва. Тази мисъл го гризеше.

— Татко?

Сепна се, сякаш от сън, макар да не спеше.

— Здрасти, Бек.

— Добре ли си?

— Разбира се. Просто не мога да заспя. Как е моето малко момиченце?

Шестнайсетгодишна, висока един и шейсет и пет, петдесет и пет килограма. Малкото му момиченце.

— Знам, че не ти е приятно, но съм уплашена.

— О, миличка! — Вдигна поглед и съзря блестящата следа от страх по бузата й. — Ела тук, седни до татко — отмести се и потупа мястото до себе си.

Копнееше да може да й каже, че няма от какво да се страхува — беше почти готов да изрече утешителната лъжа, — но просто не можа да го направи. Беше достатъчно голяма, щеше да усети снизходителното му отношение, а той не го искаше.