Джон Лескроарт - Първият закон

— Просто не разбирам как е възможно да не им пука. „Нищо не се е случило“, така казаха. А аз ги питам: „Нищо ли? Я погледнете тази снимка! Това е заплаха за живота на внучката ми! Какво щяхте да направите, ако се беше случило с вас?“ — Ядосано вдигна ръце. — А те ме гледат, като че ли съм някакъв изкуфял старец!

— Не ти си причината, татко — намеси се Ейб. После се обърна към Харди: — Не че не ми повярваха, което си беше истинско облекчение след последните няколко дни. Просто казаха, че могат само да изпратят снимката в лабораторията и нищо повече.

— Да, обаче най-любимата ми част е, когато капитанът започна да ни разказва за наркопласьорите в кварталите, които заплашвали местните семейства — ако не ни оставите да си въртим бизнеса и ни се пречкате, ще убием и вас, и децата ви.

— От което какво следва? — попита Харди.

Устните на Трея оформиха усмивка, но всъщност не й беше никак весело.

— Истинското послание не стана съвсем ясно от думите му, но сигурно е искал да каже, че хората непрекъснато получават заплахи.

Ейб продължи:

— А ние най-добре от всички би трябвало да знаем, че ченгетата не могат да предотвратяват престъпленията. Могат само да разчистват след тях.

— Страхотно, радвам се да го чуя! — разпали се Харди. — А междувременно какво да правим ние — имам предвид не цялото общество, а конкретно нас. Какво ще правим ние?

— Обадих се на Кларънс — каза Трея, — и добрата новина е, че той май ви е повярвал най-накрая. Наистина е разтревожен заради всичко това.

— Браво на него! — изръмжа Харди. — По-добре късно, отколкото никога. А каква е лошата новина?

— Както обикновено — сви рамене Глицки. — Какво трябвало да прави сега? Какво можел да направи? Не че не ни съчувствал, но какво от това? Надявал се, който и да е извършителят, да не стигне до убийство.

— Аз също. — Бушоните на Харди бяха почти напълно изгърмели. — И не става въпрос за неизвестен извършител. Става дума за Панос.

— За Уейд? — попита Глицки. — Или за Рой? Или за Сефия и Рее? Или за някой друг, на когото плащат, но за когото не знаем?

Харди знаеше какво говори. Отчаяно поклати глава и вдигна очи.

— Обадих се на Крол. Казах му, че се отказвам от делото. Всичко свърши.

— Какво му каза за Холидей?

— Нищо. А и той не ме попита. Защо?

— Защото аз не участвам в делото ти, каквото и да са си мислели някои хора. Ако причината е съдебният процес, няма защо да заплашват и мен. — Въздъхна продължително. — От друга страна, ако и двамата все още се опитваме да открием истината за тези убийства и това най-накрая накара отдел „Убийства“ да преосмисли хипотезата си за Холидей, кой остава? — Глицки кимна. — Точно затова ни предупреждават. И двамата.

— Да, той ми е клиент. Да не би да смятат, че ще го изоставя?

— Може би им е хрумнало, че можеш да го направиш.

Суровият поглед на Харди обходи стаята.

— Не мога да постъпя така.

— Никой не те кара да го направиш — обади се Трея, — но той не е клиент на Ейб.

— Какво означава това?

Глицки изпъна гръб.

— Аз не се опитвам да оправдая Холидей. Оттук нататък оставям закона да направи своето.

— Нашият приятел законът — изсумтя Харди.

— Понякога може и да ни е приятел. Късно следобед говорих с Пол Тию. Съжалявам, при цялата тази лудост — направи широк жест той, — пропуснах да ти кажа. Снощи отишъл, както му препоръчахме, и открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Освен това е записал твърдението им, че никога не са били там.

— Кучи синове! — сви юмрук Харди. — Знаех си! Значи той се отърва?

Глицки поизчака малко и каза:

— Може би. Ако Джърсън направи необходимото. Само че аз вече казах на Пол, че каквото и да става, аз няма да участвам. Никакви заслуги, никакви обвинения, нищо. Дотук бях.

— Ако Сефия и Рее са били у Джон, и двамата сме дотук.

— Повтарям ти, може би — наблегна Глицки. — Няма да празнувам, докато не чуя официалното становище. Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че тези типове вече са зад решетките. Във всеки случай, дори да затворят нашите хора, може да мине много време, преди да свалят обвиненията срещу Холидей. На твое място бих мирувал.

Харди си тръгна от дома на Нат към десет и половина. Обади се на Франи оттам и Сюзан, която беше още будна, му каза, че съпругата му, изтощена и емоционално изцедена, е заспала на дивана. Харди, който бе не по-малко изтощен, се чувстваше много напрегнат и нямаше да може да заспи, дори да изпие цял тон валиум. Но едно-две питиета можеха да свършат работа. Каза на Сюзан, че ще се отбие при съпруга й и може би няма да се върне, преди да затвори барът. Не бивало да се тревожат. Нещата май се оправяли.