Джон Лескроарт - Първият закон

Когато пристигна в „Шамрок“, четирийсетимата или петдесетима постоянни клиенти бяха в настроението, в което ги беше виждал стотици пъти през годините. Внезапно нощта се превръщаше в това, което се случва, когато критична маса от човечеството се срещне с точно необходимото количество алкохол, шум и сексуални възможности. Автоматичният грамофон, който се чуваше още от ъгъла с Десета улица, където паркира Харди, бълваше песента на Тоби Кийт „Искам да говорим за мен“ на пределните възможности на тонколоните си. Двата телевизора високо предаваха футболен мач. Играеше се и на четирите мишени за дартс. Високите столчета на бара бяха заети. Столове, канапета, целият под — всичко беше претъпкано.

Харди си проправи път през тълпата, като кимаше и говореше с многото познати лица и не спираше да бърбори, защото познаваше повечето клиенти поне по физиономия. „Шамрок“ беше най-старият бар в града, скоро щеше да навърши сто и десет години, но не бе голям. Пространството между високите столове до бара и отсрещната стена беше около четири метра. В задната част, до мишените за игра на дартс, се разширяваше докъм пет метра и половина. Проправи си път през претъпканата задна част, закачи палтото си и се шмугна през отвора под плота.

Макгайър обслужваше бара и работеше здравата, за да успее да изпълни поръчките. Харди си напълни голяма халба с лед, малко лимон и газирана вода. Изпи половината на един дъх, след това се втурна да помага и почти цял час не спря на едно място. Посетителите бяха не само много, но и удивително приятелски настроени, търпеливи и възпитани. Бяха предимно местни хора — жадни, но не войнствени. Джубоксът продължаваше да бълва музикални хитове, макар че в даден момент Харди установи, че това вече не са хитове, а просто стари песни. После си помисли същото и за себе си, докато разливаше напитките, сипваше наливна бира, подрънкваше с рестото и си разменяше реплики с този-онзи, защото беше твърде зает, за да води разговор. Двамата с Макгайър работеха в ритъма, който си бяха изградили преди двайсет години, когато Харди бе основната фигура зад бара, много преди брака му, преди децата и кариерата.

Днес, а и от доста време насам, останалата част от живота му беше толкова по-различна от това. Никъде другаде нямаше тази простичка заетост, удоволствието да правиш добре нещо, което не е сложно. Тук, когато някой си поръчаше питие, можеше да е съвсем сигурен, че не го лъжат. Че това е питието, което човекът наистина иска. Даваш му го, клиентът плаща, връщаш рестото. Понякога получаваш бакшиш. И край на сделката.

Когато вдигна поглед, учуден, че най-накрая има свободна минута и че повечето от клиентите са си тръгнали, беше плувнал в пот от физическото усилие и от свършената работа, но нещо бе изчезнало от гърдите му — огромното напрежение, — сякаш си беше взел едноседмична почивка на някой топъл плаж. Осъзна, че болката в гърба му най-сетне е утихнала. Все още чувстваше раната на ръката си, когато стиснеше, но цяла нощ си бе служил с нея със съвсем естествена лекота. Позволи си за минутка да се надява, че сведенията от Пол Тию ще възпрат враговете му, което ще сложи край на заплахите към семейството му.

Макгайър изключи звука на телевизорите, намали музиката и се приближи от другия край на бара.

— Откъде се взе това? — попита той, имайки предвид тълпата.

— Сигурно се е разчуло, че ще бъда тук. Проклети търсачи на знаменитости!

За пръв път от седмица Харди се усмихваше. Точно над главата му и зад него снимката на Пол Тию се появи на екрана за минутка в късните новини, Макгайър вдигна поглед, но понеже не знаеше кой е Тию, не каза нищо.

Не че би имало някакво значение.

Предупредиха за последни поръчки малко по-рано, изгониха скитниците, заключиха в дванайсет и половина и презаредиха. Преброиха парите — 1428 долара, нечувана сума за вторник вечерта. Без да го пита, Моузес наля на Харди един силен „Макалън“ като своя и двамата седнаха в тъмния край на бара, далеч от прозорците, близо един до друг. Харди имаше чувството, че никога вече няма да има нужда от сън, но преди два дни смяташе, че никога вече няма да пие алкохол, а виж какво стана. Нощното осветление над касата и светлината на уличните лампи навън озаряваха помещението почти като при пълнолуние.

Докато вадеха бутилки и търкаляха бъчонки, Харди се опитваше да внуши на Макгайър предпазлив оптимизъм, но сега вече можеха да разговарят и зет му не изглеждаше особено убеден.