Джон Лескроарт - Първият закон

Тя обнадеждено вдигна поглед към него.

— Обещаваш ли?

Харди се поколеба. Имаше си правило, че обещанието си е обещание, свято и ненарушимо.

— Наистина смятам така — заяви той накрая.

Усети как тя леко потръпна до него.

— Това не е обещание.

— Знам, но е нещо много подобно.

Харди отвори входната врата на нивото на улицата на сградата на Фрийман. Прекоси фоайето, изкачи се по стълбите и след това спря за миг на входа на приемната. За пръв път след нападението над Дейвид отново усети някакви признаци на живот. Около шестима души в Солариума явно снемаха клетвени показания, трима от съдружниците и двама стажанти стояха до кафе машината, увлечени в разговор, а отзад се чуваше непрекъснатото бучене на ксероксите. Може би просто бе улучил по-натоварен момент, но истината е, че на телефоните Филис не можеше да вдигне глава и непрекъснато записваше нещо.

— Господин Харди. Дизмъс — внезапно изникна до него Норма. — Липсвахте ни вчера. Наред ли е всичко?

Не знаеше как да отговори на въпроса й. Със сигурност не му изглеждаше наред. Семейството му все още се укриваше в дома на Макгайър. Беше спал по-малко от четири часа. Фрийман все още беше в безсъзнание. Не бе чул Сефия и Панос да са арестувани.

— Понеже не се появихте, някои от нас се разтревожиха — каза тя.

— Имах малко работа извън кантората, но всъщност ми отне целия ден. — Усмихна се учтиво и се отправи към другите стълби, които водеха към неговия кабинет. — Дори не ми се иска да погледна безпорядъка върху бюрото си, но трябва да вървя.

— Разбира се, но аз… Исках да ви благодаря.

— За какво?

— За вдъхновеното ви слово предишната вечер — каза тя и обходи с широк жест фоайето, където кипеше трескава дейност.

— Това е добре.

Всъщност, след като Харди приключи кратката си реч в петък вечерта, залата не избухна във възторжени аплодисменти. Той пожела на всички лека нощ и се измъкна по възможно най-бързия начин, леко смутен, задето се бе поддал на момента и си бе позволил да изрази вълнението си. Сигурен бе, че е дал повод да му се надсмиват — най-вече на по-младите хора, но също и на някои от по-скептичните съдружници и стажанти. Не му беше трудно да си представи ехидните усмивки зад гърба си. Искаше му се изобщо да не го беше правил, а ако не това, поне да се бе сетил за нещо забавно, за да разсмее всички.

Но ето че сега Норма сложи ръката си върху неговата.

— Недейте да скромничите. Погледнете какво успяхте да постигнете с всички тук.

Харди не можеше да отрече, че оживлението е по-голямо, но…

— Не мисля, че причината съм аз.

— Мислете каквото искате, но останалите не смятат така — възрази Норма. — Исках отново да ви благодаря и да ви кажа колко много означава това за мен. И за фирмата. Речта ви беше безукорна. Сам виждате резултатите. Огледайте се.

Харди вече бе видял достатъчно и то му допадна. Но сега, когато Дейвид беше в болницата и имаше още толкова нерешени проблеми, не разполагаше с време за словесни акробатики. Все пак още веднъж огледа фоайето и каза:

— Добре, радвам се, че успях да помогна. А сега ме чака работа.

Приближи се до рецепцията, погледна въпросително Филис, която вдигна палец и го помоли с жест да почака. След няколко впечатляващи „Фрийман и съдружници, бихте ли изчакали за момент?“, тя овладя телефонното табло, вдигна поглед и се усмихна, сякаш наистина й беше приятно, че го вижда. А това бе нещо ново.

— Лейтенант Глицки се обажда вече три пъти тази сутрин. Каза, че е спешно.

Глицки научи за Тию, когато разгърна сутрешния вестник и прочете за вероятното му самоубийство. Версията не го убеди. Или по-точно, убеди го в онова, което много силно бе започнал да подозира. Веднага реши, че този ден няма да ходи в кабинета си. Той беше положил клетва полицай с истинско чувство за дълг, затова най-сетне щеше да свърши малко истинска полицейска работа, дори и сам, ако се наложи.

Харди вече бе разговарял с Холидей, отново го бе посъветвал да не си показва носа навън и да не се притеснява и го бе осведомил, че са открили сериозни доказателства, които скоро могат да го измъкнат от бъркотията. Само да има търпение. Когато му се обади Джина Роук, Харди говореше по другата линия с втория съдия за тази сутрин, Оскар Томасино. Първият, съдията тази седмица Тимъти Хил, го скастри по повод иска му за отмяна на заповедта за арест на Холидей още преди Харди да успее да зададе въпроса си.

— Накарай клиента си да се предаде, Диз, и след това ще оспорваме. Това е процедурата и ти го знаеш.