Джон Лескроарт - Първият закон

Томасино, който познаваше Харди от много години и го уважаваше, му обясни, че просто не вижда какво може да направи. С удоволствие щял да каже добра дума за благонадеждността на Харди, и дори на Глицки, пред Джакман или Батист, но не съзирал голяма полза.

Когато най-сетне се обади на Джина в кабинета й, за да се осведоми за разговора й с Хектор Бланка и най-вече за хеликоптера до Невада, тя явно бе изпаднала в тиха ярост. Инспекторът я уверил, че много би искал да помогне, но шефовете му били решили, че предполагаемото нападение над Харди и Джон Холидей изобщо не се е състояло и той бил склонен да се съгласи.

Що се отнася до Дейвид Фрийман, Бланка бил звънял в болницата сутринта и ужасно съжалявал — вероятно госпожица Роук още не е научила, — че той е получил бъбречна недостатъчност. Предишната вечер бъбреците му не били произвели повече от една чаена лъжичка урина. Бланка изразил съчувствието си и заявил, че вероятно е много по-прям с нея, отколкото би бил с някой друг. Уверил я, че това сигурно ще се превърне в дело за убийство и ще излезе от прерогативите му, но Джина трябвало на всяка цена да изложи подозренията си пред отдел „Убийства“.

Харди се възползва от възможността да я осведоми за последните събития и тя го изслуша. Наистина нямаше представа от усложненията — от заплахите към семействата и вероятното убийство на Пол Тию. Това я разяри още повече и когато научи, че Глицки ще ходи в кантората на Харди, за да обсъдят възможностите си за действие, заяви, че и тя ще дойде. Трябваше да се направи нещо и Джина искаше да участва, каквото и да е то. Харди й каза да пристига веднага.

Затова малко преди обяд на тази ветровита и мрачна сряда сутрин Глицки, Роук и Харди се събраха, всеки посвоему разтревожен, и седнаха около ниската масичка в кантората на Харди. Харди направи кафе и двама от тях вече пиеха.

Глицки, разбира се, пиеше чай. Седнал с лице към вратата на кабинета на Харди, той обясняваше, че след като сутринта прочел за Тию, най-сетне решил да говори със специален агент Бил Шайлър от ФБР, който проявил интерес към теорията на Ейб, но му трябвали няколко дни, за да набере нужните хора, и то при положение, че успее да осигури съгласието на началника си. Настоял да се увери, че Глицки действително обвинява шефа на отдел „Убийства“ в прикриване на убийство и в съучастие. Шайлър се съгласил, че вероятно добре ще се позабавляват, но щели да са му нужни хора и малко време.

— А точно това ние нямаме.

— Не драматизираш ли малко, Диз? — попита Роук. — Ако след около седмица имаме съдействието на ФБР, много е вероятно…

Харди обаче поклати глава.

— Ако изобщо направят нещо, ще им отнеме години. Подслушвателни устройства, хора за следене, разследване на обстоятелствата. Може би ще се опитат да внедрят свой човек в бандата. А дотогава всички веществени доказателства ще бъдат заличени. И това е, ако изобщо направят нещо. Междувременно всички ще умрем.

— Освен това — добави Глицки, — те току-що убиха Пол Тию.

— Предположение — рефлекторно заяви Роук.

— Всъщност не — сложи край на спора мрачното изражение на Глицки. — Имаме всички основания да вярваме, че в момента планират същото за Диз, за мен или за семействата ни. Диз е прав, Джина. Не преувеличава. Събитията наистина са драматични. Нямаме време.

— Какво предлагаш да направим? — попита Джина.

Глицки поседя мълчаливо, вперил поглед в обувките си, и каза с несвойствен за него едва чут глас:

— Надявах се… Ще отида и лично ще извърша няколко ареста.

Харди го погледна и потърси признак, че това е просто горчива ирония. Не откри такъв. А това правеше посланието на приятеля му ясно и недвусмислено, поне за Харди. То го шокира.

Първо Моузес, а сега и Ейб.

Глицки погледна към Харди, след това към Роук, и продължи:

— Може да ги пъхна в областния затвор на Сан Матео за една нощ и да успея да накарам някой съдия да ме изслуша.

Харди знаеше, че това никога няма да се случи. Никой съдия нямаше да го изслуша при тези обстоятелства. Както нито един съдия не пожела да отдели време на Харди тази сутрин. Съдиите не постъпваха така — Глицки и Роук го знаеха. Обаче нямаше значение. Глицки просто си търсеше предлог.

Само че Харди нямаше време да му изтъкне този факт. В този момент се разнесе бързо почукване, вратата на кабинета му се отвори и вътре се вмъкна длъгнестата фигура на Джон Холидей.

— Привет на всички — поздрави той с широка усмивка. Носеше дълго палто от овнешка кожа, което стигаше до средата на бедрата му. Беше напъхал дългата си руса коса в широкопола шапка, килната чак на темето му. Ухили се на всеобщата изненада, която бе предизвикал, и се обърна, за да затвори вратата.