Клайв Къслър - Сахара

Половин час по-късно моторът на вуазина работеше — Пит и Джордино се сбогуваха с Кид и г-н Периуинкъл. Старецът настояваше да вземат няколко пакета консервирана храна от неговия запас. Той им даде също така карта на старото речно корито, маркира им кладенеца близо до пътя, който водеше до завода за преработка на отпадъци във форт Фуро.

— Колко е далече? — попита Пит.

Кид отговори:

— Около 110 мили.

— 177 километра — преведе Джордино.

— Надявам се, приятели, ще намерите каквото търсите.

Пит подаде ръка и се засмя:

— Вие също!

Той са качи във вуазина, седна зад волана, почти тъжен от сбогуването със стареца.

Джордино махна за сбогом и каза:

— Благодаря за гостоприемството.

— Радвам се, че ви помогнах.

— Очаквах да кажете това, но изглеждате много по-сърдечен.

— Не мога да си представя защо никога не съм срещал приятели като вас.

— Ще ви притесня ли, ако ви попитам за вашето истинско име?

— Разбира се, че не. Аз не се смущавам лесно. Това е едно странно име. Никога не се използва много.

Джордино стоеше кротко, без да го прекъсва.

— Казвам се Клайв Къслър.

Джордино се усмихна.

— Вие сте прав. Това е странно име.

След това седна на предната седалка до Пит в колата. Пит освободи съединителя и включи на скорост. Вуазинът бавно започна да набира скорост по равното легло на сухото дере. Старият човек и мулето останаха сами в настъпващата нощ.

18 май 1996 г.

Вашингтон, окръг Колумбия

Свръхзвуковият лайнер „Конкорд“ на „Ер Франс“ кацна на летище Дълес и спря пред един правителствен хангар в близост до терминалите за обработка на товари. Небето беше облачно, но пистата беше суха и нямаше никакви следи от дъжд. Сложил на гърба си пътническия сак, който беше неразделна част от него, Гън излезе от самолета и бързо стъпи на подвижната стълба, за да стигне до чакащия го черен „Форд Седан“ на столичната униформена полиция. Със запалени светлини и виещи сирени фордът незабавно го откара в главната квартира на НЮМА в столицата.

Гън се чувстваше като заловен престъпник, седнал на задната седалка на полицейската кола. Той забеляза, че река Потомак изглежда необикновено зелена, когато прекосиха моста „Рошамбо Мемориал“. Потокът от минувачи така беше свикнал със светещи лампи и вой на сирени, че изобщо не се впечатли от преминаващия с бясна скорост „Форд“.

Шофьорът не спря пред главния вход, а зави зад западния ъгъл на сградата на НЮМА и влезе направо в подземния гараж, като спря точно пред един асансьор. Двама дежурни от тайната охрана отвориха вратата и придружиха Гън в асансьора до четвъртия етаж на агенцията. Когато излязоха, те спряха пред една врата във фоайето и я отвориха. Това беше представителната конферентна зала на НЮМА с нейните визуални дисплеи и компютри.

Няколко мъже и жени седяха около дълга махагонова маса, вниманието им бе фокусирано в д-р Чапман, който провеждаше лекция изправен пред един екран, на който се виждаше средата на Атлантическия океан по дължината на екватора откъм Западна Африка.

Залата утихна напълно когато Гън влезе. Адмирал Сандекър стана от стола си, втурна се напред и прегърна Гън като брат, който е оцелял след чернодробна трансплантация.

— Да благодарим на бога, че си тук — каза той с неподправено чувство. — Как беше полетът от Париж?

— Чувствах се като отшелник в „Конкорд“ само за мен.

— Нямаше военни самолети под ръка, за да те докарат незабавно, чартирането на конкорда беше единствената възможност да се върнеш бързо.

— Хубаво, но дано данъкоплатците не научат за това.

— Ако те научат, че съществуването им е поставено на карта, съмнявам се дали ще се оплакват.

Сандекър представи Гън на присъстващите в конферентната зала.

— С изключение на трима, мисля, че повечето ги познаваш.

Д-р Чапман и Хирам Йегър приближиха и се ръкуваха, показвайки явното си задоволство, че го виждат. Те представиха на Гън д-р Мюриъл Хоаг — директор по морска биология в НЮМА и д-р Евън Холанд — експерт по развитие на връзките с учените в агенцията. Мюриъл Хоаг беше представителна, висока, с тяло на модна манекенка. Тя имаше гъста черна коса, спускаща се грациозно назад и завършваща под раменете. Кафявите й очи гледаха живо през кръгли очила. Тя не носеше грим, който във всички случаи би й подхождал, помисли си Гън. Най-известния козметичен салон в Бевърли Хилс би увеличил клиентелата си, ако тя го посетеше.