Клайв Къслър - Сахара

Непознатият свали кърпата си и избърса мустаците и брадата си. Очите му бяха зелени, почти като тези на Пит. Той беше висок и беше по-скоро набит, отколкото слаб. Усмихна им се приятелски.

— Надявам се, приятели, че говорите моя език — каза той сърдечно, — защото аз със сигурност ще се възползвам от вашата компания.

Пит и Джордино се гледаха недоумяващо и съзнанието им не можеше да проумее откъде се появи този човек.

— Откъде идвате? — попита Джордино.

— Аз мога да ви попитам същото — отговори непознатият. Той погледна покритата с пясък кола. — Разбрахте ли какво търсеше самолетът?

— Защо искате да знаете? — попита Пит.

— Ако вие двамата искате да си играете на въпроси и отговори, аз продължавам.

Чужденецът приличаше на номад и откакто разговаряха, той им изглеждаше добър човек. Пит внезапно реши да му се довери.

— Името ми е Дърк Пит, а приятелят ми се казва Ал Джордино. Истина е, че малийците ни търсят.

Старият човек добави:

— Не се учудвам. Те не са любезни към чужденците. — Той гледаше с учудване към колата. — Как, за бога, сте докарали тази кола толкова далече, без да се движите по шосе?

— Не беше лесно, господин…

Непознатият се приближи към тях и махна с ръка.

— Всички ме наричат Кид.

Пит се усмихна и подаде ръка.

— Как човек на вашата възраст може да бъде наричам така?

— Много отдавна, след като се връщах от някоя успешна работа, се отбивах в моя любим бар в Джеръм, Аризона. Когато барманът ме видеше, той винаги ме поздравяваше с думите „Хей, Кид пак се е върнал“. Това име ми остана като прякор.

Джордино започна разговор с него:

— Мулето не се използва в тази част на света. Камилата не е ли по-практична?

— Да започнем с — каза Кид с известно чувство за хумор — господин Периуинкъл, който не е никакво муле, а е товарно магаре. Камилата може да изтрае по-дълго без вода и да бъде по-издръжлива на път, но магарето също е пригодено за пустинята. Аз открих господин Периуинкъл в Невада преди осем години и когато тръгнах за Сахара, натоварих и него на кораба. Той не е така капризен като камилата, яде по-малко и може да носи много товар. Освен това е по-нисък от камилата и по-лесно се товари.

— Хубаво животно — съгласи се Джордино.

— Изглежда, вие се готвите да тръгвате. А аз се надявах, че може да поседнем и да си поговорим. Не съм срещал жива душа, освен един арабин, който водеше двойка камили да ги продава в Тимбукту. Това беше преди три седмици. Не съм срещал от много години, откакто скитам наоколо, други американци.

Джордино погледна Пит.

— Може би е разумно да останем тук и да получим информация от някой, който познава територията.

Пит кимна в съгласие, отвори вратата на „Вуазин“-а и посочи навътре.

— Искате ли да се отморите от дългия път?

Кид погледна кожените седалки на колата, като че ли бяха направени от злато.

— Не мога да си спомня откога не съм сядал на мек стол. Много съм ви благодарен. — Той се настани в колата с явно удоволствие.

— Ние разполагаме само с консерва сардини, но ще бъдем щастливи да я споделим с вас — предложи Джордино с грациозен жест.

— В никакъв случай, вечерята е от мен. Аз имам много консервирана храна. Ще бъде повече от удоволствие да я разделя с вас. Как ви звучи говеждо варено?

Пит се засмя.

— Вие не знаете колко щастливи сме да бъдем ваши гости. Сардините не са точно нашата представа за вкуса, който искаме да усетим.

— Ние може да сложим вареното с нашите безалкохолни напитки — предложи Джордино.

— Имате ли газирана вода? Изобщо как се справяте с водата?

— Имаме достатъчно за няколко дни — отговори Джордино.

— Ако повървите малко, мога да ви покажа един кладенец на около десет мили на север.

— Ще ви бъдем благодарни за всяка помощ — каза Пит.

— Повече, отколкото предполагате — добави Джордино.

Слънцето се скриваше зад хоризонта и залезът осветяваше небето. С настъпването на вечерта въздухът отново ставаше поносим за дишане. Господин Периуинкъл се беше забил щастливо в оскъдните храсти и пасеше тревата между тях. Кид добави вода към консервираното говеждо варено и за учудване на Пит го притопли на малка спиртна печка заедно със сухарите. Старецът беше извадил чинии и вечерята започна. Пит и Джордино се наслаждаваха на останките на своето варено със сухар и си казаха, че това е най-хубавата храна, която някога бяха яли. Светът започна да им изглежда по-розов и оптимизмът им се възвърна. След като свършиха, Кид извади полупразна бутилка ръжено уиски и им го подаде.