Клайв Къслър - Сахара

— Международно — прочете Гън на глас. — Как се надявам да е така.

Той продължи по алеята, вървейки плътно в левия й край, за да не го удари някое идващо превозно средство. Нямаше никаква нужда да се крие. Летищният терминал беше тъмен и паркингът пред него абсолютно празен. Надеждите му бяха да се скрие някъде наблизо. Той видя няколко добре поддържани дървени постройки с извит ламаринен покрив. Това бяха хангари. Гън премина покрай тях незабелязано и се озова в началото на пистата. Там, осветени от прожекторите, стояха 4 бойни самолета на малийските военновъздушни сили и един транспортен. Той застана неподвижно, когато забеляза двама въоръжени постови, които седяха в една секретна кабина. Единият се люлееше на стола, а другият се бе излегнал и пушеше цигара.

Гън извади своя водолазен часовник „Хроноспорт“ и погледна циферблата. Беше единадесет и двайсет. Изведнъж се почувства уморен. Бе изминал такова разстояние единствено за да се добере до това пустинно летище, на което сега не се виждаше никакво пристигане или заминаване на самолети. Това можеше да не бъде чак толкова лошо, но имаше вероятност малийските сили за сигурност да са го завардили отвсякъде и в такъв случай всяка възможност да се измъкне бе обречена на провал, още повече при липсата на вода и храна. Гън продължи нататък, избягвайки светлините, като много внимаваше да не се натъкне на други секретни постове. Постепенно излезе от зоната на летището и се озова направо в пустинята, в близост до една малка пясъчна дюна. Използвайки прикритието на тъмнината, той изкопа с ръцете си дупка в пясъка. Може би тя бе пълна с мравуняк, но сега не го беше грижа. Бе много уморен да мисли за това.

Само след тридесет секунди беше заспал.

Пит и Джордино бяха повалени от хората на Масар и заключени на една метална платформа в близост до машинното отделение. Ръцете им бяха вързани, а краката им — оковани в къси вериги, закрепени към тръбите на парната инсталация. Движението им беше съвсем ограничено, тъй като можеха да стоят само на коленете си и всяко мръдване при опит да се освободят ги залепяше до горещите тръби и им причиняваше страхотна болка. Състоянието им беше безпомощно. Над тях на палубата стоеше часови с автоматичен пистолет. Да се избяга при тази ситуация беше невъзможно.

Атмосферата в тази метална кутия, където се намираха, ставаше непоносима. Парата от една тръба проникваше в порите им, въздухът започваше да недостига, а като прибавим и горещината, мъчението нарастваше с всеки изминал момент. Джордино се чувстваше зле, бе отслабнал и започваше да губи съзнание. Силата му се бе почти стопила след два часа престой в този арест. А загубата на течности го правеше почти луд от жажда. Той погледна към Пит, опитваше се да разбере как приятелят му понася това нечовешко мъчение. Доколкото схващаше, Пит не показваше никаква реакция. Лицето му, обгърнато в пара, изглеждаше замислено и тъжно. Той с усърдно внимание изучаваше начина на закрепване на веригите към тръбите, всеки болт и всяка гайка, търсейки как да се освободи от тях. Погледът му беше засякъл едно табло с набор от гаечни ключове и той правеше план как да се добере до тях, без да бъде забелязан в това вързано положение.

— В още една хубава каша се забъркахме, Стенли — каза Джордино, цитирайки реплика от комедиите на Лаурел и Харди.

— Съжалявам, Оли, всичко е в името на човечеството — отвърна Пит в същия тон.

— Мислиш ли, че Руди е успял?

— Ако се е скрил някъде и е запазил хладнокръвие, няма причина да се е сдухал като нас.

— Какво мислиш, че очаква от нас този дърт френски мафиот, като ни държи тук вързани? — попита Джордино, изтривайки потта от челото си.

— Нямам представа — отговори Пит. — Но очаквам, че ще узнаем защо ни натика в тази гореща кутия, освен ако преди това няма намерение да ни предаде на полицията.

— Той трябва действително да е злопаметен, ако ни се сърди, че му ползвахме телефона.

— Грешката е моя — каза Пит поглеждайки весело, — но трябваше да проведа важен разговор.

— Разбира се, ти не би могъл да знаеш, че приятелят е скръндза.

Пит погледна Джордино с голямо възхищение. Той се учудваше, че този нисък и набит италианец все още имаше чувство за хумор, като имаше предвид окаяното състояние, в което се намираха. През дългите минути на агония в тяхната клетка — пещ, Пит упорито мислеше как могат да се спасят. В момента всякакъв оптимизъм беше безсмислен. Почти нямаше начин да скъсат веригите или да отключат белезниците.