Клайв Къслър - Сахара

Тя се пресегна през него и отвори вратата.

— А сега изчезвай!

Йерли слезе безшумно от колата и застана на тротоара. Хала със сълзи на очи дръпна вратата обратно и не се обърна назад, докато шофьорът не потегли. На Йерли му се искаше да усети малко болка или тъга, но беше твърде голям професионалист. Тя беше права, че той я използваше. Неговото единствено привличане към нея беше сексът. Но от многото жени, които бяха минали през ръцете му, тази беше единствената, която се влюби в него.

Той влезе в коктейлната зала на хотел „Алгонкуин“, поръча си едно питие и след това помоли да ползва телефона. Набра номера и зачака отговор от другата страна.

— Да?

Той заговори с преправен и тайнствен глас:

— Имам свежа информация за господин Масар.

— Откъде сте вие?

— От руините на Пергамон.

— Турция?

— Да — отсече Йерли кратко. Той никога не вярваше на телефоните и мразеше, когато трябваше да си служи с детски кодове.

— Аз съм на бара в хотела „Алгонкуин“. Кога мога да ви очаквам?

— В един след полунощ. Твърде късно ли е?

— Не. Ще направя късна вечеря.

Йерли постави слушалката замислено. Какво ли знаят американците относно операцията на Масар в пустинята и форт Фуро? Дали техните разузнавателни служби са разкрили истинската дейност на завода за преработка на опасни промишлени отпадъци? И какво са надушили наоколо? Ако е така, последствията ще бъдат ужасни. Както и фалитът на няколко големи френски банки.

Зад него беше черен непрогледен мрак, а пред него — редките пръснати улични светлини на Гао. На Гън му оставаха още 10 метра до брега, когато единият му крак докосна мекото дъно на реката. Той стъпи, огледа се и като държеше тялото си под водата, започна внимателно да се приближава към брега.

Бреговата ивица свършваше до малка каменна стена, откъдето започваше пътят. Когато стъпи на пясъка, той почувства живителната му топлина и тъй като тялото му я жадуваше, легна върху него, за да почине за няколко минути. Чувстваше леко схващане на десния си крак и умора в раменете.

Той се опипа по гърба и усети, че раницата е на мястото си. Откакто беше скочил във водата като изстрелян снаряд, мислеше, че може би я е загубил. Но презрамките й все още бяха на раменете му.

Той се изправи и тръгна към стената, прескочи я и се озова на пътя. Беше пусто. По лошо павираната улица, която водеше диагонално към града, се виждаха малък брой пешеходци. С крайчеца на окото си Гън забеляза слаба светлина и погледна към покрива на близката къща, където в същото време един човек палеше цигара. Той вървеше и оглеждаше улицата, пешеходците, опитваше се да проумее ритъма на тяхното движение. За да бъде по-незабелязан, реши да свали очилата си, макар че това не беше много удачно за него, тъй като беше късоглед и не можеше да вижда на повече от 20 метра.

Гън сложи раницата на гърдите си и я закри с якето си, така че да изглежда като разширен стомах. Внимателно крачеше по улицата между гражданите на Гао. След около две пресечки той забеляза, че се движат хора с велосипеди. Отминаха го няколко коли и мотоциклети. Щеше да бъде добре, ако просто можеше да се окаже на летището, но още преди напускането на яхтата той беше проучил картата и знаеше, че е на няколко километра от града. Намисли си да открадне велосипед, но бързо се отказа от тази идея. Вероятно щяха да търсят крадеца, а той не искаше да оставя следи. Гън стигна до главната улица и след това се озова на пазарния площад. Тук беше хотел „Атлантида“. Миришеше на екзотика. Хората бяха облечени със сини и зелени дрехи, имаше и в национални носии. Повечето мъже носеха шапки или главите им бяха покрити със сини башмаци. Гън държеше главата си наведена надолу, беше покрил наполовина лицето си с башмак, така че бялата му кожа почти не се забелязваше. Никой не го спря и не му зададе неудобни въпроси. Ако по неочаквана причина някой го спреше, щеше да каже, че е турист, тръгнал на пътуване по Нигер. Все пак опасността да бъде спрян от някого му изглеждаше реална за един нелегален американец, какъвто беше. Той продължи по пътя, като държеше посоката, където би трябвало да бъде летището. Така стигна до края на града. Той не можеше да предположи, че в този момент пътят му щеше да стане по-лесен, отколкото очакваше. Един камион се движеше зад него с бавна скорост. Гън се сниши в канавката и реши да почака. Дори извади от раницата си един пистолет „Смит енд Уесън“ — 38 калибър, подарен от баща му за всеки случай. Камионът го отмина, като леко намали и в този момент Гън се затича и скочи в него. Според предположенията му, посоката беше към летището. Озовал се временно в безопасност, той сложи отново очилата си, за да вижда по-добре. Пътят беше асфалтов и на километър или два пред себе си видя светлини на голяма площ, което му подсказа, че това може би е летището. Малко след това камионът намали и почти спря на един завой. Гън реши, че сега е моментът да скочи. Поседя малко на земята, стана и тръгна по алеята към светлините. Само след няколко метра забеляза дървена табела, на която пишеше на три езика: „Международно летище Гао“.