Клайв Къслър - Сахара

— Моля те, побързай!

Пит и Джордино се дръпнаха назад, тъй като пилотът на хеликоптера завъртя перката и машината се отлепи от земята, вдигайки прах наоколо. Те наблюдаваха „Чопъра“, докато се издигне над разрушените стени и поеме курс на запад. След това Джордино се обърна към Пит и посочи раните му.

— По-добре е за теб да ги превържем и почистим, ако искаш да вършим някаква работа.

Пит настоя да почакат, докато по-сериозно ранените бъдат обработени, преди да позволи на медика да извади шрапнела от лявото му рамо, да го превърже, както и да почисти раната на бедрото. След като свършиха, лекарят му постави две инжекции, — едната против инфекция, другата против болка. После Пит и Джордино си взеха довиждане с Левант и Пемброук-Смит, както и с останалите членове на отряда, преди да ги качат в хеликоптера.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Левант.

— Не трябва да допуснем да избяга човекът, който стои зад цялото това безсмислено клане — отговори Пит.

— Ив Масар?

Пит кимна мълчаливо.

— Желая ви късмет. — Той им стисна ръцете. — Господа, не мога да измисля нищо повече, освен да ви благодаря най-сърдечно.

— Приятно пътуване, полковник — каза Джордино с весела усмивка. — Обаждайте ни се понякога.

— Надявам се, че ще ви дадат медал — каза Пит — и ще ви произведат генерал. Никой не го заслужава повече.

Левант гледаше развалините, сякаш търсеше нещо — може би мъжете от неговия отряд, които останаха затрупани под камъните.

— Надявам се, че жертвите, дадени от двете страни, бяха ужасната цена за тези, които останаха живи.

Пит въздъхна тежко.

— Смъртта се оценява в скръбта и се измерва единствено с дълбочината на гроба.

Пемброук-Смит стоеше изправен, спокоен, гледаше усмихнат със своето привлекателно лице.

— Мръсен, но хубав спорт. Трябва всички да се съберем заедно и да направим същото, ако се наложи някой път.

— Събитията не се повтарят — намеси се Джордино.

— Ако някога се срещнем в Лондон — каза Пемброук-Смит непринудено, — ще ви запозная с най-привлекателните момичета, които си падат по американците.

— Може ли да дойдем с вашето „Бентли“? — попита Пит.

— Откъде знаете, че карам „Бентли“? — върна въпроса Пемброук-Смит изненадано.

— Понякога улучвам.

Те се обърнаха, без да хвърлят прощален поглед, когато хеликоптерът с последните хора от отряда на ООН пое курс към Мавритания и свободата. Един млад чернокож лейтенант пресече пътя им и им махна да спрат.

— Извинете ме, господа Пит и Джордино?

Пит кимна.

— Ние сме.

— Полковник Харгроув ви вика в главната квартира на малийците зад железопътната линия.

Тъй като Джордино познаваше добре своя приятел, той му предложи да се хване за рамото му, за да може да върви през пясъка, стискайки зъби от болка.

Палатките, които представляваха бившия полеви щаб на Казим, бяха просторни и добре поддържани. Полковник Харгроув беше в главната палатка, облегнат на масата и изучаваше военните комуникационни кодове на Казим, когато те влязоха. Пурата беше между устните му. Без да поздрави, той попита:

— Знаете ли как изглежда Затеб Казим?

— Срещали сме го — отговори Пит.

— Можете ли да го идентифицирате?

— Вероятно.

Харгроув се изправи и излезе от палатката.

— Да вървим навън! — Той ги поведе през къса отсечка към една простреляна кола. Хвърли пурата си в пясъка. — Ще познаете ли някой от тези клоуни?

Пит погледна във вътрешността на колата. Ята мухи бяха налетели по окървавените тела. Той се обърна към Джордино, който също наблюдаваше от другата страна. Джордино просто кимна. Пит се обърна към Харгроув.

— Този в средата е генерал Казим.

— Сигурен ли сте? — попита полковникът.

— Абсолютно — каза Пит.

— А останалите трябва да са високопоставени членове от неговия щаб — допълни Джордино.

— Поздравления, полковник. Сега всичко, което трябва да направите, е да съобщите на малийското правителство, че сте задържали генерала и ще го държите като заложник, докато преминете безопасно границата на Мавритания.

Харгроув погледна към Пит.

— Но човекът е труп!

— Кой знае това? Естествено, не неговите подчинени в малийските секретни служби.

Харгроув хвърли пурата си и я зарови в пясъка. Погледна към няколкото стотици оцелели от армията на Казим, струпани в кръг и пазени от неговите американски рейнджъри.

— Не виждам причина защо това съобщение да не влезе в работа.

— Ще наредя на моя офицер от разузнаването да предаде съобщението, докато ние излитаме с евакуираните.