Клайв Къслър - Сахара

— Това е влакът, с който Масар превозва техническите отпадъци — допълни Пит. — Преброих около 120 вагона, пълни с отровен товар.

Джордино посочи огромното поле, покрито с рефлекторни огледала, които събираха слънчевите лъчи като в море на чудесата.

— Това изглежда са соларните рефлектори.

— Комулатори — уточни Пит, — те събират слънчевата радиация и я превръщат в огромно количество топлина, като увеличават интензитета на протоните. Лъчистата енергия след това се фокусира във вътрешността на химически реактор, който напълно унищожава опасния продукт.

— Трябва да сме наясно — каза Джордино. — Откога си станал експерт по слънчева енергия?

— Познавах една жена, която беше инженер в Института по слънчева енергия. Тя ме разведе из техните изследователски лаборатории. Това беше преди няколко години, когато те все още бяха в изпитателен етап на разработената термична технология за елиминиране на индустриални токсични отпадъци. Вероятно Масар е поръчал разработката.

— Тук липсва нещо — каза Джордино.

— Какво?

— Целият този строеж. Защо трябва да се строи толкова скъпо тази санитарна катедрала в средата на най-голямата пясъчна пустиня в света? Аз бих я построил до голям индустриален център. Помисли само колко скъпи са разходите за транспорт на тези отпадъци, които прекосяват половин океан и 1600 километра в пустинята.

— Много уместна забележка — каза Пит. — Аз също се чудя. Ако форт Фуро е такова удобно място за унищожаване на токсични отпадъци и е одобрено от експертите като безопасно, защо тогава се охранява толкова строго? Това е безсмислено.

— Ти още ли мислиш, че оттук тръгва замърсителят към река Нигер? — каза Джордино.

— Ние не открихме никакъв друг източник.

— Разказът на стареца, когото срещнахме, за подводната река, може да се окаже ключ за решението.

— Действително, ако тя съществува.

— Ти винаги си бил песимист — промърмори Джордино.

— Не казвам нищо лошо за версията с подводната река. Онова, което не мога да си обясня, е откъде идва замърсяването.

— Съгласен съм с теб — отвърна Джордино. — Как ще изтича нещо, когато се предполага, че те го изгарят?

— Точно така.

— Тогава форт Фуро не е това, за което го представят.

— Не, според моя начин на мислене.

Джордино се обърна и го погледна подозрително.

— Надявам се, че не мислиш да се промъкнем там, защото ще ни превърнат в двойка кремирани посетители.

— Имам предвид да го направим незабелязано.

— И как възнамеряваш да го осъществим? Като шофираме до вратата и помолим за пропуск?

Пит посочи към влачещата се композиция вагони, която влизаше във фабриката.

— Ще скочим във влака и ще се скрием в някой от вагоните.

— А как ще излезем? — попита Джордино.

— С вуазина, чийто резервоар чука на празно. Ще потеглям след залез и ще караме, докъдето можем. След това ще хванем влака, който пътува за Мавритания.

Джордино започна да се шегува:

— Ти очакваш от мен, след като съм пътувал в първокласна кола, да се кача в товарен вагон и да пътувам сред тонове токсични химикали? Твърде млад съм, за да се стопя между тях.

Пит го загледа и също се засмя.

— Ти трябва само да бъдеш внимателен и да не се докосваш до нищо.

Джордино поклати глава с разбиране.

— Считаш ли, че може да възникнат трудности?

— Трудностите са създадени, за да бъдат преодолявани — отвърна Пит.

— Ще преодоляваме ли алармени системи, пазачи с добермани, патрулни коли с насочени автоматични пушки и осветени места като на бейзболен стадион?

— Да. Сега върви и ме остави за малко сам.

— Повече от странно — продължи Джордино, — че тези токсични отпадъци се пазят като арсенал атомни бомби.

— Още една причина, за да направим своята проверка — отвърна тихо Пит.

— Ти няма да си промениш мнението и да си тръгнеш за в къщи, докато още сме цели и читави.

— Помисли и ще ме разбереш.

Джордино вдигна ръце.

— Ти си по-луд и от стария човек и неговата шантава история за конфедералния броненосец с Ейбрахам Линкълн на борда, който е заровен в пустинята.

— Ние имаме нещо много общо — отвърна Пит с лекота.

Той извади една карта на мястото, където се намираха, и очерта четири километра на изток. Оттам на кратко разстояние се намираше железопътната линия.

— Виж този запустял форт.

— Да, виждам го — отвърна Джордино.

— От тук форт Фуро е получил името си — каза Пит. — Не повече от сто метра го делят от железопътната линия. С настъпването на тъмнината ще го използваме за прикритие, докато скочим в някой идващ влак.