Клайв Къслър - Ударна вълна

Той пропъди всички лоши мисли. Дори и с помощта на луната в нощния мрак не можеше да определи с точност кога грайферът е прехвърлил билото на склоновете. Напипа под коженото си яке възела, който бе направил, за да знае кога въжето се е развило на сто метра. Грубо изчисли още двайсет метра, преди да разхлаби хватката си. Освободено от съпротивлението на вятъра, хвърчилото започна да се клатушка и да пада.

Пит дръпна няколко пъти въжето и изпита чувството, че от съзнанието и тялото му се смъкна огромна тежест, когато го усети, че то се опъва. Грайферът се бе забил в скалата от първия опит и държеше здраво.

— Поемай навътре в залива, Ал. Оттам почваме да се катерим към върха.

Джордино само чакаше знак. Усилията му да поддържа тримарана в неподвижно положение под яростната атака на вълните беше изпитание за умение и проницателност. Той с облекчение даде ход напред на двигателя, отвори дросела и започна да провира „Прекрасната Мейв“ между скалите право към заливчето под тях. Мейв се върна на носа и отново пое ролята на наблюдателен пост, за да преведе Джордино през черната вода, която като че ли ставаше по-спокойна, колкото повече лодката навлизаше в малкия залив.

— Виждам брега — съобщи тя. — Можеш спокойно да стигнеш до една тънка пясъчна ивица на петнайсет метра пред и вдясно от нас.

В следващата минута носът и страничните поплавъци докоснаха пясъчния бряг и заораха в мекия пясък. Пит погледна Мейв. Скалите закриваха луната и той смътно виждаше лицето й.

— Е, вече си си у дома — кратко й каза той.

Тя наклони глава на една страна и се вгледа в тясната пролука между скалите, изпълнена с небе и звезди, които изглеждаха отдалечени на светлинни години разстояние.

— Не, още не съм.

Пит не изпускаше от ръце въжето на грайфера. Той наметна Мейв с коженото си яке и отново дръпна силно въжето.

— Не е лошо да потегляме, за да не попаднем на патрула.

— Аз тръгвам пръв — заяви Джордино. — Най-силен съм.

— То се подразбира от само себе си — усмихна се в тъмнината Пит. — Във всеки случай твой ред е.

— А, да — спомни си Джордино. — Имам да ти връщам за онзи път, когато гледах като безсилен охлюв как оня терорист сряза въжето ти, докато ти плуваше около помийната яма в Андите.

— И после трябваше да се катеря, без да използвам нищо освен две отвертки.

— Я ми разкажи отново тази история — рече язвително Джордино. — Не ми втръсва да я слушам.

— Хайде, тръгвай, критикар такъв, и си дръж очите широко отворени за някой минаващ патрул.

Джордино само кимна, сграбчи тънкото въже и го дръпна рязко, за да провери доколко е стабилно.

— Мислиш ли, че това чудо е достатъчно здраво, за да издържи на тежестта ми?

Пит сви рамене.

— Ще трябва да се надяваме да е така, нали?

Джордино му хвърли смръщен поглед и закрачи към скалата. След малко той изчезна в тъмнината, а Пит хвана края на въжето и го изопна, за да обере хлабината.

— Виж къде има издадени скали и завържи надлъжно лодката за тях — нареди Пит на Мейв. — Ако положението се влоши, сигурно ще трябва да разчитаме на „Прекрасната Мейв“ да ни отведе оттук.

Мейв го изгледа с любопитство.

— А как другояче си очаквал да се измъкнем?

— Ами аз си падам малко ленивец и тайната ми мисъл е да задигнем една от яхтите на баща ти или пък някой самолет.

— Да не би да разполагаш с армия, за която да не знам?

— Половината от нея е пред теб.

Те преустановиха разговора и се взряха в тъмнината, замислени върху изкачването на Джордино, тъй като нищо не виждаха. Единствено по потреперването на въжето Пит разбираше, че приятелят му се движи.

След половин час Джордино спря да си поеме дъх. Чувстваше толкова остри болки в ръцете, сякаш хиляди дяволи го ръгаха с рогата си. Той се изкачваше доста бързо, като се имаше предвид неравността на скалите. Без въже изкачването щеше да е невъзможно. Дори и с подходяща екипировка, ако трябваше да си проправя път в тъмнината метър по метър, опипвайки с крак за някоя вдлъбнатина и забивайки клинове и осигурителни въжета, катеренето щеше да отнеме почти шест часа.

Една минута почивка, не повече, и отново ръка върху ръка. Макар и изтощен, той все още имаше достатъчно сили да се повдига нагоре, като с отритване заобикаляше издатините и се възползваше от площадките. Дланите на ръцете му се бяха ожулили до кръв от безкрайното вкопчване и повдигане по тънкото найлоново въже, взето от кеча на Родни Йорк. От една страна, то не беше достатъчно здраво, за да издържа на набитото му тяло, но от друга страна, трябваше да е леко, за да можеше хвърчилото да отнесе грайфера над върха на склоновете. Беше ли малко по-тежко, каузата щеше да е загубена.